Държавен вестник, брой 62 от 9.VII

На основание чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България

ПОСТАНОВЯВАМ:

Връщам за ново обсъждане в Народното събрание Закона за държавния служител, приет от ХХХVIII Народно събрание на 16 юни 1999 г.

Издаден в София на 30 юни 1999 г.

Уважаеми госпожи и господа народни представители,

На основание чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България връщам за ново обсъждане в Народното събрание Закона за държавния служител, като оспорвам следните разпоредби:

1. Член 24, ал. 4

Съгласно чл. 116, ал. 1 от Конституцията при изпълнение на своята служба държавните служители са длъжни да се ръководят единствено от закона и да бъдат политически неутрални. Конституционното задължение на държавния служител за спазване и прилагане на принципа на законността в държавната служба е конкретизирано и в разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от Закона за държавния служител. Според нея държавният служител е длъжен да изпълнява законосъобразните актове и заповеди на по-горестоящите органи и държавни служители. Изключенията, установени в ал. 2 и 3 на чл. 24, са в съответствие с този принцип и дават право на държавния служител да откаже да изпълни писмена или устна заповед, когато тя съдържа очевидно за него правонарушение.

В разпоредбата на чл. 24, ал. 4 обаче законодателят дава възможност на държавния служител да не изпълни нареждане, насочено срещу него, неговата съпруга или съпруг, роднини по права линия без ограничения, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Хипотезата на чл. 24, ал. 4 очевидно се отнася до случаите на такова нареждане до държавния служител, което е законосъобразно, макар това да не е конкретизирано изрично.

Разбирам добре мотивите на народните представители, продиктувани от морални съображения, свързани с горепосочените родствени отношения. Такива отношения винаги може да породят съмнение в обективността и безпристрастността на държавния служител, когато той изпълнява нареждане, засягащо интересите на тези лица. Затова намирам по принцип идеята на законодателя, заложена в текста на ал. 4, за уместна.

Нещо повече - този текст дава възможност на държавния служител сам да избере дали да изпълни, или да не изпълни нареждане, което се отнася до най-близките му хора. Като се има предвид засилената чувствителност на обществото към действията на държавните служители и очевидната необходимост законът не само да защитава техните права, но и да брани техния престиж, смятам, че в случаите на чл. 24, ал. 4 държавният служител трябва изобщо да бъде освободен от задължението да изпълнява нареждане срещу себе си, свой съпруг или близък родственик.

От друга страна съм сигурен, че идеята на народните представители не е била, когато държавният служител попадне в хипотезата на чл. 24, ал. 4, нареждането на по-горестоящия орган да не се приведе изобщо в изпълнение, а точно обратното-да бъде приведено в изпълнение от друг, несвързан с роднински отношения държавен служител, който ще може да приложи закона обективно и безпристрастно. Законодателят обаче не урежда такава процедура.

Затова връщам за ново обсъждане в Народното събрание разпоредбата на чл. 24, ал. 4 - не защото оспорвам заложения в нея принцип, а защото законодателната непълнота може да доведе при прилагането до резултати, които, убеден съм, законът не цели, а именно: неизпълнение на законосъобразни нареждания по отношение на най-близкия родствен кръг на държавния служител. Така би се нарушил и установеният в чл. 6 от Конституцията принцип на равенство на всички граждани пред закона.

Като имам предвид, че президентът няма право на законодателна инициатива, си позволявам да изразя мнение, че разпоредбата ще постигне целения от законодателя резултат, ако се допълни с още едно изречение, в което изрично се предвиди, че при наличието на изброените родствени отношения държавният служител уведомява в определен срок по-горестоящия орган, който своевременно възлага изпълнението на такова нареждане на друг държавен служител или сам го привежда в изпълнение.

2. Член 25, ал. 2

В своята първа алинея чл. 25 предвижда, че държавният служител е длъжен да опазва служебната тайна и да не разгласява факти и сведения, станали му известни при или по повод изпълнението на служебните му задължения. Алинея 2 пък определя коя информация представлява служебна тайна - това са фактите и сведенията, определени от органа по назначаването - "Органът по назначаването определя кръга на фактите и сведенията, съставляващи служебна тайна, и определя реда за работа с тях."

Няма съмнение, че текстът на ал. 1 е оправдан от гледна точка на защита на държавните и обществените интереси. В демократичните общества обаче фактите и сведенията, които представляват държавна или друга тайна, са изключение от принципа на публичността на информацията, прогласен и в чл. 41 от българската Конституция. Конституционният текст гласи, че всеки има право да търси, получава и разпространява информация, както и че гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна или не засяга чужди права.

Следователно ограничаването на правото на получаване на информация е допустимо само ако информацията представлява държавна тайна или друга, включително и служебна тайна. Една информация обаче може да бъде третирана като държавна или друга служебна тайна, ако това е изрично регламентирано в приет от Народното събрание закон.

В мотивите към Решение № 7 от 1996 г. Конституционният съд е приел, че от правото да се търси и получава информация произтича и задължение за предоставяне на информация. Конкретното съдържание на това задължение не може да бъде определено другояче, освен по законодателен ред. Законодателят е този, който с оглед на смисъла на конституционната повеля трябва да идентифицира многообразието от хипотези, в които задължението подлежи на изрично формулиране."

Очевидно е, че конституционният законодател изисква кръгът от факти и сведения, представляващи информация, която не следва да бъде общодостъпна, да се определя по законов път. Такава информация, освен тази, представляваща държавна тайна, без съмнение е и информацията, представляваща служебна тайна. Доколкото обаче Конституцията изключва от кръга на публичната информация само защитената от закона тайна, кръгът от факти и сведения, представляващи служебна тайна, може да се определи само със закон, а не от органа по назначаването, както предвижда разпоредбата на чл. 25, ал. 2 от Закона за държавния служител.

Конституционно недопустимо е да се даде правомощие на всеки орган по назначаването самостоятелно да определя кръга на фактите и сведенията, съставляващи служебна тайна, тъй като това правомощие може да се упражнява по начин, който напълно субективно ограничава достъпа до общественозначима служебна информация.

Ето защо смятам, че разпоредбата на чл. 25, ал. 2 противоречи на чл. 41 от Конституцията, и си позволявам да изразя мнение, че тя следва да се измени в смисъл, че кръгът на фактите и сведенията, съставляващи служебна тайна, се определят със закон.

Уважаеми госпожи и господа народни представители,

Тези са мотивите ми да върна за ново обсъждане Закона за държавния служител, като оспорвам разпоредбите на чл. 24, ал. 4 и чл. 25, ал. 2.