Държавен вестник, брой 182 от 9.VIII

Чл. 1. Задълженията произтичат от закона, от договорите или от полудоговорите, от престъпленията или от полупрестъпленията.

Чл. 2. Договорът е съглашение между две или повече лица за да се създаде, уреди или унищожи една юридическа връзка помежду им.

Чл. 3. Договорът е двустранен, когато договарящите се взаимно задължават едни към други.

Чл. 4. Договорът е едностранен, когато едно или повече лица се задължават към друго едно или повече лица, без да има от последните някакво задължение към първите.

Чл. 5. Договорът е възмезден, когато всяка една от страните иска срещу една равноценност да си достави една полза. Договорът е безвъзмезден, когато всяка една от страните иска да достави една полза на другата даром.

Чл. 6. Договорът е случаен, когато за двете договарящи се страни или за едната от тях ползата зависи от едно неизвестно събитие.

Такива са: договорът за застраховане, заемът на риск, играта, обзалогът и пожизнената рента.

Чл. 7. Договорите, и да имат и да нямат собствено название, се подчиняват на общите правила, които съставят предмет на настоящия отдел.

Особените правила на някои граждански договори са установени в отделите за всякой един от тях; ония от тях, които са свойствени на търговските дела, са изложени в търговския закон.

Чл. 8. Съществените условия, които се изискват за действителността на един договор, са:

способността за сключване на договори;

действителното съгласие на договарящите се;

един определен предмет, за който може да става съглашение;

една позволена от закона причина за задължение.

Чл. 9. Всяко лице може да сключва договори, ако то по закона не е неспособно.

Чл. 10. Неспособни да сключват договори, в определените от закона случаи, са:

непълнолетните;

запретените;

тези, които се намират под ограничено запрещение, и въобще всички, на които законът запретява сключването на известни договори.

Чл. 11. Лицето, което е способно да сключва договори не може да оспорва сключения договор с неспособността на непълнолетния, на запретения или на ограничено запретения, с когото то е сключило договора.

Обаче, неспособността, която произлиза от запрещението, по причина на углавно осъждане, може да се предявява от всяко лице, което има интерес в това.

Чл. 12. Съгласието става чрез предложение и приемане.

Приемането, направено чрез писмо, не задължава оногова, който е направил предложението, освен от момента, в който се научи за приемането. Договорът в този случай се счита сключен в мястото, гдето предложението е направено.

Чл. 13. Съгласието е недействително, ако то е дадено по погрешка, изтръгнато чрез насилие или получено с измама.

Чл. 14. Погрешката в правото влече подире си недействителност на договора само когато тя е била единствената или главната негова причина.

Чл. 15. Погрешката в факта не влече подире си недействителност на договора, освен когато тя се отнася до съществените качества на вещта, която е предмет на договора.

Тя влече подире си недействителност на договора, когато се отнася само до лицето, с което е сключен той, освен ако лицето, с което се е искало да се сключи договора, е било главната причина на съглашението.

Чл. 16. Насилието извършено против лицето, което се е задължило, влече подире си недействителност, макар то и да е сторено не от онова лице в полза на което е станало съглашението.

Чл. 17. Съгласието се счита да е изтръгнато чрез насилие, когато това последното е такова, щото да може да направи впечатление на едно здравомисляще лице и да му внуши основателен страх, че може да изложи себе си или своето имущество на една значителна вреда. В това отношение се обръща внимание на възрастта, на пола и на положението на лицата.

Чл. 18. Насилието влече подире си недействителност на договора, даже и когато е насочено против лицето или имуществото на съпруг, на един низходящ или възходящ на договарящия се. Ако се касае до други лица, то на съда принадлежи да се произнесе върху недействителността, според обстоятелствата.

Чл. 19. Почтителният страх, без да е имало насилие, не е достатъчен да се признае договорът за недействителен.

Чл. 20. Измамата е причина за недействителност на договора, когато употребените средства от едного из договарящите се са такива, щото без тях другият не би сключил договора.

Чл. 21. Само нещата, които са в гражданско обръщение, могат да бъдат предмет на един договор.

Чл. 22. Нещата, които са предмет на договора, трябва да бъдат определени поне в своя вид.

Количеството им може да бъде неизвестно, стига то да може да се определи.

Чл. 23. Бъдещи вещи могат да бъдат предмет на договор.

Никой, обаче, не може да се откаже от едно наследство, което не е още открито, нито да прави каквото и да било съглашение относително това наследство, било с тогова, за наследството на когото е въпрос, било с трети лица, даже с съгласието на наследодателя.

Чл. 24. Задължението, което няма причина, или което е основано върху лъжовна или незаконна причина, не може да има никакво действие.

Чл. 25. Договорът е действителен, макар и да не е изразена неговата причина.

Чл. 26. Причината се предполага да съществува, догдето не се докаже противното.

Чл. 27. Причината е незаконна, когато тя е противна на закона, на добрите нрави или на обществения ред.

Чл. 28. Договорите, които са сключени законно, имат сила на закон за тези които са ги сключили.

Те могат да бъдат отменени само по взаимно съгласие или по предвидените от закона причини.

Чл. 29. Договорите трябва да бъдат изпълнени добросъвестно; те задължават не само за това, което е изразено в тях, но още и за всичките последствия, които според справедливостта, обичая или закона изтичат от тях.

Чл. 30. Договорите, които имат за предмет прехвърлянето на собственост или на едно друго право, собствеността или правото се прехвърля чрез законно изказано съгласие и вещта остава на риска на приобретателя, макар нейното предаване и да не е станало.

Чл. 31. Ако вещта, която някой последователно се е задължил да даде или предаде на две или повече лица, е движимост по естеството си или ценни книжа на предявителя, в такъв случай, лицето на което е предадено владението, се предпочита от другите, макар неговото право и да е възникнало по-после, стига само владението да е добросъвестно.

Чл. 32. Предполага се, че всякой е сключил договора за себе си и за своите наследници имащи право, когато противното не е изрично условено, или когато то не произлиза от естеството на договора.

Чл. 33. Никой не може да встъпва в съглашение от свое име, освен за себе си.

При всичко това, може да се прави съглашение за в полза на трето лице, когато това съставлява едно условие на сключения между страните договор. Този, който е направил това съглашение, не може да го отмени, ако третото лице е обявило, че желае да се ползува от съглашението.

Чл. 34. Едно лице може да се задължава към едно друго, като обещава действието на едно трето лице. Това обещание дава право само на обезщетение срещу оногова, който се е задължил, или който е обещал потвърждението от третото лице, ако това последното отказва да изпълни задължението.

Чл. 35. Договорите имат действие само между договарящите се страни: те нито вредят нито ползуват третите лица, освен определените от закона случаи.

Чл. 36. В договорите трябва да се дири повече кое е било общото намерение на договарящите се страни, от колкото да се обръща внимание на буквалния смисъл на израженията.

Чл. 37. Когато едно условие е двусмислено, то трябва да се разбира повече в този смисъл, в който може да има някое действие, отколкото в онзи, в който не може да има никакво действие.

Чл. 38. Двусмислените изражения трябва всякога да се разбират в смисъла, който най-много съответствува на предмета на договора.

Чл. 39. Двусмисленото съглашение се тълкува според практиката в мястото, където е сключен договорът.

Чл. 40. В договорите трябва да се считат поместени условията, които са приети по обичаите, макар и те да не са в тях изразени.

Чл. 41. Условията на договорите се тълкуват едни с други, като се дава на всяко едно смисъла, който произлиза от целия договор.

Чл. 42. В случай на съмнение, договорът се тълкува против тогова, който е турил условието, а в полза на тогова, който е взел задължението.

Чл. 43. Колкото и да са общи израженията на един договор, той не може да се отнася освен до предметите, върху които вероятно, страните са искали да сключат договора.

Чл. 44. Когато в един договор е показан един случай за пояснение на съглашението, то с това не се изключват другите непоказани случаи, на които основателно може да се разпростира същото съглашение.

Чл. 45. Полудоговорът е едно доброволно и незапретено от закона действие, от което изтича едно задължение към едно трето лице или едно взаимно задължение между страните.

Чл. 46. Този, който доброволно се натовари с една чужда работа, сключва задължение да продължава почнатата работа и да я кара, догдето заинтересуваният бъде в състояние сам да се грижи за нея; той е длъжен още да се подчини на всичките последствия от тази съща работа и на всичките задължения, които би произлезли от едно дадено пълномощие.

Чл. 47. Той е длъжен тъй също да продължава работата, макар заинтересуваният и да умре преди да бъде тя свършена, догдето стане възможно на наследника да я поеме.

Чл. 48. Така също той е длъжен да действува по управлението с всички грижи на един добър домакин. Съдът, обаче, може да намали оценението на вредите, които би произлезли по вината или нерадението на управителя, според обстоятелствата, които са го накарали да се натовари с работата.

Чл. 49. Ако работата е била добре управлявана, заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени в негово име от управителя, да го обезщети да личните задължения, които той е взел, и да му повърне необходимите и полезните разноски, които той е направил, заедно с лихвите, от деня на тези разноски.

Чл. 50. Този, който по погрешка или с знание получи това, което му се не дължи, дължен е да го повърне на тогова, от когото недължимо го е получил.

Чл. 51. Този, който по погрешка се е считал длъжник, когато е заплатил дълга, има право на обратен иск срещу кредитора.

Това право, обаче, се прекратява, ако кредиторът, вследствие заплащането на дълга, се е лишил добросъвестно от записа и другите обезпечения за изплащане на вземането. В този случай, този, който е заплатил дълга, запазва своето право на обратен иск срещу истинския длъжник.

Чл. 52. Ако този, който е получил изплащането, е бил недобросъвестен, то той е длъжен да повърне, както капитала, така и лихвите или доходите от деня на заплащането.

Чл. 53. Този, който е получил една недължима вещ, е дължен да я повърне в натура, ако тя съществува; ако ли тя не съществува вече или е развалена, този, който е получил вещта недобросъвестно, е дължен да повърне нейната стойност, макар и да е погинала или се е развалила случайно; ако той е получил вещта добросъвестно, дължен е да повърне само това, от което се е възползувал.

Чл. 54. Този, който е продал вещта добросъвестно, е дължен да повърне само сумата, която е получил от продажбата, или да отстъпи правото на иск за нейното изплащане.

Чл. 55. Този, комуто е повърната вещта, е дължен да повърне даже на недобросъвестния владелец разноските, които са направени за съхранението на вещта, а така също и полезните разноски.

Чл. 56. Всяко действие на человека, което причинява вреда на другиго, задължава тогова, по вината на когото е последвало то, да поправи вредата.

Чл. 57. Всякой е отговорен за вредата, която е причинил не само с своето действие, но още с своята небрежност или непредпазливост.

Чл. 58. Всякой така също е отговорен не само за вредата, която е причинил с своето действие, но още и за онази, която е причинена от действието на лицата, за които той е дължен да отговаря, или от предметите, които той има под свой надзор.

Бащата и, в негово отсъствие, майката отговаря за вредите, причинени от техните непълнолетни деца, които живеят с тях.

Настойниците - за вредите, причинени от находящите се под тяхно настойничество лица, които живеят с тях.

Господарите и упълномощителите - за вредите, причинени от техните слуги и пълномощници при изпълнението на длъжностите, на които те са ги поставили.

Притежателите и управителите на железните пътища, както и други заведения или предприятия - за вредите, причинени от техните подчинени по изпълнение на службата им.

Учителите и занаятчиите - за вредите, причинени от техните възпитаници и ученици, догдето се намират под тяхно надзираване.

Тази отговорност не съществува, когато бащата и майката, настойниците, учителите и занаятчиите докажат, че те не са могли да възпрепятствуват действието, за което би трябвало да бъдат отговорни.

Чл. 59. Притежателят на едно животно или този, който си служи с него, през времето на служенето, е отговорен за вредата, причинена от животното, било че то се намира под негов надзор, било че се е изгубило или избягало.

Чл. 60. Притежателят на една къща е отговорен за вредите, които са причинени от нейното падане, когато то е произлязло от непоправяне или от недостатък в построяването.

Чл. 61. Ако престъплението или полупрестъплението се приписва на няколко лица, те отговарят солидарно за причинената вреда.

Чл. 62. Задължението е условно, когато неговото съществуване или прекратяване зависи от едно бъдеще и неизвестно събитие.

Чл. 63. Отлагателно е условието, което поставя задължението в зависимост от едно бъдеще и неизвестно събитие.

Прекратително е условието, което, като се осъществи, възстановява нещата в предишното състояние, като че задължението никога не е съществувало.

Чл. 64. Случайно е условието, което завиди от едно случайно събитие, което не се намира в властта нито на кредитора, нито на длъжника. Произволно е условието, на което изпълнението зависи от волята на единия из договарящите се; смесено е това условие, което зависи едновременно от волята на една от договарящите се страни и от волята на едно трето лице или от случая.

Чл. 65. Всяко условие, което е противно на добрите нрави или на закона или което възлага изпълнението на едно невъзможно нещо, е недействително и прави недействително задължението, което зависи от него.

Чл. 66. Условието да се не извършва едно невъзможно нещо, не прави недействително задължението, сключено под това условие.

Чл. 67. Задължението, сключено под едно условие, което го поставя в зависимост от волята на този, който се е задължил, е недействително.

Чл. 68. Когато задължението е сключено под едно отлагателно условие и преди неговото осъществяване вещта, която е предмет на това задължение, погине или се повреди, пазят се следващите правила:

ако вещта цяла е погинала не по вината на длъжника, задължението се счита несключено;

ако вещта цяла е погинала по вината на длъжника, то той е дължен да заплати вредите на кредитора;

ако вещта се е повредила не по вината на длъжника, кредиторът е дължен да я приеме в състоянието, в което се намира, без намаление на цената;

ако вещта се е повредила по вината на длъжника, кредиторът има право да развали задължението или да иска вещта в състоянието, в което се намира, както и заплащането на вредите.

Чл. 69. Прекратителното условие не отлага изпълнението на задължението; то задължава само кредитора да повърне това, което е получил, когато дойде предвиденото в условието събитие.

Чл. 70. Прекратителното условие всякога се подразумява в двустранните договори, в случай, че една от страните не изпълни своето задължение.

В този случай договорът не се унищожава по право. Страната, срещу която задължението не е изпълнено, може или да принуди другата страна да изпълни договора, ако това е възможно, или да иска неговото унищожаване, както и заплащането на вредите и в двата случая.

Унищожаването на договора трябва да се иска по съдебен ред и на ответника може да се даде един срок за изпълнение, според обстоятелствата.

Чл. 71. Всяко условие трябва да бъде изпълнено по начин, който страните, вероятно, са искали и разбирали.

Чл. 72. Когато едно задължение е сключено под условие, че едно събитие ще настане в едно определено време, това условие се счита за несбъднато, ако времето е изтекло, без да е дошло събитието; ако няма определено време, условието може всякога да се изпълни и то не се счита за несбъднато, освен когато е известно, че събитието не ще да настане.

Чл. 73. Когато едно задължение е сключено под условие, че едно събитие не ще да настане в едно определено време, условието се счита за изпълнено, когато изтече това време, без да е дошло събитието; то е така също изпълнено, ако преди изтичането на срока е известно, че събитието не може да настане; ако няма определено време, то не се счита за изпълнено, освен когато стане известно, че събитието не ще може вече да настане.

Чл. 74. Условието се счита за изпълнено, когато сам длъжникът, който се е задължил под това условие, е попречил на неговото осъществение.

Чл. 75. Изпълненото условие има обратно действие до деня, в който задължението се е сключило. Ако кредиторът е умрял преди изпълнението на условието, неговите права преминават на неговия наследник.

Чл. 76. Кредиторът може, преди изпълнението на условието, да извърши всичките действия, които се отнасят до запазването на неговите права.

Чл. 77. Срокът в едно задължение се различава от условието в това, че той не отлага задължението, но само забавя неговото изпълнение.

Чл. 78. Когато няма условен срок, задължението трябва незабавно да се изпълни, освен ако естеството на задължението, или начинът по който то трябва да се изпълни, или условеното място за неговото изпълнение изисква срок, който, в такъв случай, се определя от съда.

Така също на съда принадлежи да назначи един достатъчен срок за изпълнението на задължението, ако то е предоставено на волята на длъжника.

Чл. 79. Това, което се дължи в определен срок, не може да се иска преди изтичането на срока; но това, което е заплатено по-напред, не може да се иска назад, макар длъжникът и да не е знаял, че съществува срока.

Чл. 80. Срокът всякога се предполага да е условен в полза на длъжника, ако от условието или от обстоятелствата не произлиза, че той е условен така също и в полза на кредитора.

Чл. 81. Длъжникът не може да се ползува от преимуществата на срока, ако той е станал несъстоятелен или с своите действия е умалил дадените обезпечения на кредитора, или не му е дал дадените обезпечения

Чл. 82. Длъжникът на едно задължение с право на избор се освобождава от него с предаването на едната от двете вещи, които отделно са показани в задължението; но то не може да принуди кредитора да приеме част от едната и част от другата вещ.

Чл. 83. Изборът принадлежи на длъжника, ако изрично не е предоставен на кредитора.

Когато изборът е предоставен на кредитора, задължението става просто от деня, в който кредиторът съобщи избора си на длъжника.

Чл. 84. Задължението е просто, макар и да е сключено с право на избор, ако едната от двете обещани вещи не може да бъде предмет на задължението.

Чл. 85. Задължението с право на избор става просто, ако едната от двете обещани вещи погине или не може вече да се предаде, даже по вината на длъжника. Стойността на тази вещ не може да се предлага в замяна.

Ако и двете вещи са погинали и длъжникът е виновен за погиването на двете или само на едната от тях, той е длъжен да заплати стойността на погиналата по-после.

Чл. 86. Когато в показаните в предидущия член случай изборът е предоставен в съглашението на кредитора, пазят се следващите правила:

ако едната само вещ е погинала, не по вина на длъжника, кредиторът е дължен да приеме останалата;

ако погиването е станало по вина на длъжника, кредиторът може да иска останалата вещ или стойността на погиналата;

ако и двете вещи са погинали длъжникът е виновен за погиването и на двете или на едната само от тях, кредиторът може, по свое усмотрение, да иска стойността на едната или на другата.

Чл. 87. Ако и двете вещи са погинали не по вината на длъжника и преди да е бил настъпил срока за предаване, задължението се погасява съгласно чл. 203.

Чл. 88. Установените в това отделение правила се прилагат и когато задължението с право на избор съдържа повече от две вещи.

Чл. 89. Задължението е солидарно между няколко кредитори, когато документът изрично дава право на всеки един от тях да иска заплащането на цялото вземане и направеното заплащане на едного от тях освобождава длъжника, макар ползата от задължението да може да се раздели между кредиторите.

Чл. 90. Длъжникът може да заплати дълга, на когото иска от кредиторите, ако той не е бил предизвестен, от едного от тях, чрез заявяване на иск.

Обаче, опрощаването на дълга, което е направил един от кредиторите, освобождава длъжника само от частта на този кредитор.

Чл. 91. Задължението е солидарно от страна на длъжниците, когато те са се задължили за една и съща вещ по такъв начин, щото всякой един от тях може да бъде принуден да заплати цялото. Заплащането направено само от едного, освобождава другите спрямо кредитора.

Чл. 92. Задължението може да бъде солидарно и тогава, когато единият от длъжниците се е задължил не еднакво с другия за изплащане на едно и също нещо, като например, когато задължението на единия е условно, а на другия просто, или когато единият има един срок за изплащането, а другият няма такъв срок.

Чл. 93. Солидарността не се предполага; тя трябва да бъде изрично условена.

Това правило не се прилага само тогава, когато солидарността съществува по силата на закона.

Чл. 94. Кредиторът може, по свой избор, да се обърне към едного от длъжниците, без да може длъжникът да иска разделянето на дълга, за да заплати припадаща се нему част.

Чл. 95. Заявеният в съда иск против едного от длъжниците не лишава кредитора от право да заяви подобен иск против другите длъжници.

Чл. 96. Ако дължимата вещ е погинала по вината на едного или няколко солидарни длъжници или е погинала, след настъпването времето за предаването й, от едного или няколко от тях, другите съдружници не се освобождават от задължението да заплатят нейната стойност, но те не са отговорни за вреди и загуби.

Кредиторът може да иска изплащането на тия вреди и загуби от длъжниците, по вината на които е погинала вещта, или за които е било, настъпило времето за предаване, когато тя е погинала.

Чл. 97. Искането на лихви, направено против едного от солидарните длъжници, прави да текат лихвите против всичките.

Чл. 98. Солидарният длъжник, против когото е заявен иск от кредитора, може да предявява в своя защита всичките възражения, които се отнасят лично до него, както и ония, които се отнасят общо до всичките съдлъжници.

Той не може да предявява възраженията, които са чисто лични на едного или на няколко от другите съдлъжници.

Чл. 99. Когато един от длъжниците стане наследник на кредитора, или когато кредиторът стане наследник на едного от длъжниците, солидарното вземане се погасява само за частта на този длъжник.

Чл. 100. Кредиторът, който се съгласи да се раздели дълга в полза на едного от съдлъжниците, не изгубва своето право за солидарен иск против другите за цялото вземане.

Чл. 101. Кредиторът, който получи отделно частта на едного от длъжниците, без да си запази в разписката солидарността, или въобще своите права, отказва се от солидарността спрямо този длъжник.

Не се предполага, че кредиторът освобождава длъжникът от солидарността, когато получи от него една сума, равна на неговата част, ако в разписката не се казва, че я получава за неговата част.

Същото правило се пази и когато е поискана от едного от съдлъжниците неговата част, ако този последният не се е съгласил на това, или ако против него не е постановено решение, с което се осъжда.

Чл. 102. Кредиторът, който получи отделно и без уговорка от едного из съдлъжниците следуемата се нему част от дължимите доходи или лихви на дълга, губи солидарността само за изтеклите доходи или лихви, но не и за неизтеклите още, нито за капитала, освен ако отделното изплащане се е продължавало последователно в течение на пет години.

Чл. 103. Задължението, което е сключено солидарно по отношение на кредитора, се разделя по право между длъжниците те отговарят по между си всякой един за своята част.

Чл. 104. Солидарният съдлъжник, който е заплатил целият дълг, може да изиска от другите съдлъжници само частта на всекиго едного от тях.

Ако един от тях е станал несъстоятелен, то причинената загуба от неговата несъстоятелност се разпределя съразмерно между всичките други съдлъжници включително и оногова, който е заплатил.

Чл. 105. Когато кредиторът се е отказал от солидарния иск по отношение на едного или повече от длъжниците, то ако един или няколко от другите съдлъжници станат несъстоятелни, тяхната част се разпределя съразмерно между всичките длъжници включително и онези, които по-преди кредиторът е бил освободил от солидарността.

Чл. 106. Ако работата, за която е сключен солидарният дълг, се отнася само до едного от солидарно задължените, то той отговаря за целия дълг към другите, които се считат, по отношение на него, като негови поръчители.

Чл. 107. Задължението е неделимо, когато то има за предмет една вещ или едно действие, което не може да се дели на части. Така също неделимо е задължението, което има за предмет една вещ или едно действие, което, макар и да е делимо по своето естество, е престанало да бъде такова предвид на начина, по който договарящите се страни са гледали на него.

Всяко друго задължение е делимо.

Чл. 108. Делимото задължение не придобива свойството на неделимост с това, че е сключено солидарно.

Чл. 109. Задължението, което може да се дели, трябва да се изпълнява между кредитора и длъжника, като да е неделимо.

Делимостта се прилага само по отношение на техните наследници, които, като представители на кредитора, могат да искат вземането само за принадлежащите тям части, или, като представители на длъжника, са длъжни да заплатят дълга само за частите, за които те отговарят.

Чл. 110. Делимостта между наследниците на длъжника не се допуска:

1) когато се дължи един определен предмет;

2) когато един само от наследниците е натоварен, по силата на документ, с изпълнението на задължението;

3) когато, било от естеството на задължението, било от вещта, която е негов предмет, било от целта, която се е имала предвид при сключването на договора, произлиза, че намерението на договарящите се е било, щото дългът да не може да бъде изплатен на части.

В първите два случаи, наследникът, който владее дължимата вещ или който сам е натоварен с дълга, и в третия случай всякой един от наследниците, може да бъде викан на съд да отговаря за целия дълг, с право на обратен иск против сънаследниците.

Чл. 111. Всякой един от длъжниците, които съвкупно са задължени за неделим дълг, е дължен за целия дълг, макар задължението и да не е сключено солидарно.

Това правило се пази и за наследниците на лицето, което е сключило подобно задължение.

Чл. 112. Всякой наследник на кредитора може да иска цялото изпълнение на неделимото задължение, като даде достатъчно поръчителство за обезщетение на другите сънаследници; но той не може да опрости сам целия дълг, нито да получи в замяна на вещта нейната стойност.

Ако един само от наследниците е опростил дълга или е получил стойността на вещта, сънаследникът не може да иска неделимата вещ, освен като приеме върху себе си частта от дълга, която се пада на сънаследника, който е направил опрощаването или е приел стойността.

Чл. 113. Наследникът на длъжника, който е привлечен да отговаря за цялото задължение, може да привлече към делото своите сънаследници, стига само дългът да не бъде от такова естество, щото да не може да бъде изплатен, освен от привлечения наследник, който в този случай, се осъжда сам, с право на обратен иск против сънаследниците.

Чл. 114. Неустойката е наказателно условие, чрез което едно лице, за да обезпечи изпълнението на едно задължение, се задължава за нещо, в случай, че не изпълни задължението или забави неговото изпълнение.

Чл. 115. Недействителността на главното задължение влече подире си недействителност на неустойката.

Недействителността на неустойката не влече подире си недействителност на главното задължение.

Чл. 116. Кредиторът може да иска от длъжника, за когото е изтекъл срока, изпълнението на главното задължение, вместо условената неустойка.

Чл. 117. Неустойката е възнаграждение на вредите, които постигат кредитора от неизпълнението на главното задължение.

Кредиторът не може да иска едновременно главната вещ и неустойката, освен ако неустойката е условена за забавяне.

Чл. 118. Ако главното задължение съдържа срок, в който то трябва да бъде изпълнено, неустойката е дължима след изтичането на срока; ако задължението не съдържа срок, неустойката се налага на длъжника, само след поканването му да изпълни задължението.

Чл. 119. Неустойката може да бъде намалена от съда, ако главното задължение е изпълнено неправилно или отчасти.

Чл. 120. Когато главното задължение, което е сключено с неустойка има за предмет неделима вещ, неустойката се налага за нарушението даже и тогава, когато е направена само от едного от наследниците на длъжника и може да се иска или цялата от нарушителя, или от всякой наследник припадащата се нему част, с право на обратен иск против оногова, за действието на когото е наложена неустойката.

Чл. 121. Когато главното задължение, което е сключено с неустойка е делимо, неустойката се налага само на оногова от наследниците на длъжника, който нарушава това задължение, и то само за частта, за която той отговаря в главното задължение, без да може да се дири нещо от тези, които са изпълнили задължението.

Това правило не се прилага, когато неустойката е турена с цел да не може да стане изплащането на части и един от сънаследниците е възпрепятствувал да се изпълни задължението в цялост. В този случай, цялата неустойка може да се иска от него, а от другите наследници само техните съразмерни части, с право на обратен иск.

Чл. 122. Това, което е дадено отнапред при сключването на договора, в отсъствието на изрична в противен смисъл воля на договарящите се, счита се като едно обезпечение за възнаграждение на вредите, в случай че се не изпълни съглашението, и се нарича задатък.

В случай на неизпълнение на договора, страната, която не е нарушила задължението, ако не предпочита да иска изпълнението на съглашението, може да задържи получения задатък или да иска двойно дадения от нея.

Чл. 123. Този, който е сключил едно задължение, е дължен да го изпълни точно, а в противен случай, да заплати вредите и загубите.

Чл. 124. Задължението да се даде една вещ заключава в себе си задължение да се предаде тя и да се пази до нейното предаване.

Ако длъжникът е бил поканен да предаде вещта, тя остава на негов риск, макар преди поканването и да се е намирала на риск на кредитора.

Чл. 125. В случай на неизпълнение задължението да се направи нещо, кредиторът може да бъде упълномощен да го изпълни сам за сметка на длъжника.

Чл. 126. Ако задължението е да не се направи нещо, длъжникът, който го наруши, се задължава за вредите и загубите, чрез самото действие на нарушението.

Чл. 127. Кредиторът може да иска да се унищожи това, което е направено в нарушение на задължението да не се направи нещо, и да бъде упълномощен да го унищожи за сметка на длъжника, независимо от заплащането на вредите и загубите.

Чл. 128. Ако задължението е да се даде или да се направи нещо, отговорността на длъжника за неизпълнение задължението, настъпва чрез самото изтичане на определения срок в съглашението.

Ако срокът изтече подир смъртта на длъжника, отговорността на наследника, за неизпълнение задължението, не настъпва, освен след поканване, и то осем дни подир поканата.

Ако в съглашението не е определен никакъв срок, отговорността на длъжника за неизпълнение задължението не настъпва, освен след поканване.

Чл. 129. При изпълнението на задължението, което има за предмет ползата било на едната, било и на двете страни, трябва да се полага такава грижа, каквато полага обикновено един добър домакин, освен в случаите, за които законът съдържа особени разпореждания.

Чл. 130. Длъжникът се осъжда да заплати вреди и загуби, както за неизпълнението на задължението, така и за закъсняване на изпълнението, макар и да не е имало недобросъвестност от негова страна.

Чл. 131. Длъжникът не отговаря за никакви вреди, когато, вследствие на едно случайно събитие или непреодолима сила, е бил възпрепятствуван да даде или да направи това, за което се е бил задължил, или е направил това, което му е било запретено.

Чл. 132. Вредите въобще, се дължат на кредитора за загубата, която е претърпял, и за ползата, от която е бил лишен освен извиненията и изключенията, които са били установени по-долу.

Чл. 133. Длъжникът не е отговорен, освен за вредите, които са били предвидени или които са могли да бъдат предвидени при сключване на договора, когато неизпълнението на задължението не произлиза по негова измама.

Чл. 134. Ако неизпълнението на задължението и да произлиза по измама на длъжника, вредите, за претърпяната от кредитора загуба и за ползата, от която е бил лишен, не трябва да се простират, освен върху това, което е непосредствено и прямо последствие от неизпълнението на задължението.

Чл. 135. Когато съглашението гласи, че този, който не го изпълни, трябва да заплати една определена сума за вреди, не може да се определи на другата страна по-голяма или по-малка сума.

Това правило се пази, и когато определението на вредите е направено в форма на неустойка или посредством задатък, даден при сключването на договора.

Чл. 136. В задълженията, които имат за предмет определена сума пари, вредите, които произтичат от забавянето на изпълнението, се заключават само в заплащането на законните лихви; изключение правят особените правила за търговията, за поръчителството и за дружеството.

Тези лихви се дължат без да е дължен кредиторът да докаже някоя загуба. Те не са дължими, освен от деня на исковата молба, с изключение случаите, в които те почват да текат по право.

Чл. 137. Изтеклите лихви могат да дадат други лихви или по законния процент, въз основание на завеждане иск, от деня на исковата молба, или по размера, който, след настъпването падежа на лихвите, е условен с едно последваще съглашение.

В търговските дела лихвата на лихви се урежда още и от обичаите.

Условената или законната лихва на изтеклите лихви за граждански дълг започва да тече в такъв само случай, когато се дължат лихви за две години, с изключение, обаче, на това, което се отнася до спестовните каси и други подобни заведения, когато техните съответствени правилници гласят другояче.

Чл. 138. Изтеклите доходи, като: аренда, наем доходи от вечна или пожизнена рента, дават лихви от деня на исковата молба или от определеното в съглашението време.

Същото правило се пази и за възвръщането на доходи, както и за лихви, заплатени от едно трето лице за изплащане дълга на длъжника.

Чл. 139. Кредиторите с събирането на това, което им се дължи, могат да упражняват всичките права и искове на длъжника, с изключение на ония, които изключително се отнасят до личността на длъжника.

Чл. 140. Кредиторите могат да оспорват от свое име актовете, които длъжникът с измама е извършил в ущърб на техните права.

Когато се касае за възмездни актове, измамата трябва да изхожда от двамата договарящи се. За безвъзмездните актове, достатъчно е измамата да изхожда от длъжника.

В всеки случай, обаче, унищожението на акта не може да наруши правата на трети лица, неучаствуващи в измамата, които са придобили права върху недвижимите имущества, преди завеждането на иска за унищожение.

(Нова ал. - ДВ, бр. 31 от 1904 г.) Считат се направени в вреда на кредиторите и при отсъствие на противно доказателство с безпарични и нищожни спрямо кредиторите: ипотекирането на недвижими имоти и продажбата на движими и недвижими имоти, извършени от длъжника, след сключването на дълга, в полза на възходящи и низходящи роднини, съпруг, братя и сестри. При същите условия са нищожни сключените заеми, както и даването под наем недвижими имоти за повече от една година в полза на същите роднини.

Чл. 141. Задълженията се погасяват чрез:

1) плащане;

2) подновяване;

3) опрощаване на дълга;

4) прихващане на насрещни дългове;

5) сливане;

6) погинване на дължимата вещ;

7) унищожение;

8) действие на прекратително условие;

9) давност.

Параграф 1. За плащането изобщо

Чл. 142. Всяко плащане предполага един дълг; това, което е заплатено без да се дължи, подлежи на повръщане.

Повръщането не се допуска за естествените задължения, които доброволно са заплатени.

Чл. 143. Задълженията могат да се погасяват чрез плащане, направено от всяко лице, което има интерес в това, като от един съзадължен или един поръчител.

Те могат така също да бъдат погасени с плащане, направено от трето лице, което няма интерес в това, стига само това лице да действува от името и за отплащането на длъжника и ако действува от свое име, да не встъпва в правата на кредитора.

Чл. 144. Задължението да се направи нещо не може да бъде изпълнено от трето лице против волята на кредитора, когато този последния има интерес, щото да бъде изпълнено от самия длъжник.

Чл. 145. За да бъде плащането действително, изисква се, щото този, който дава вещта в изплащане, да бъде нейн притежател и да бъде способен да я отчуждава.

Плащането, обаче, на една сума пари или на една вещ, която се унищожава чрез употребление, не може да иска назад от кредитора, който добросъвестно я е употребил, макар плащането и да е направено от тогова, който не е бил нейн притежател или който не е бил способен да я отчужди.

Чл. 146. Плащането трябва да бъде направено на кредитора или на лице, което е упълномощено от самия кредитор, от съда или от закона, за да го получи.

Плащането, направено на лице, което не е упълномощено от кредитора да го получи, е действително, ако само този последният го е потвърдил или се е възползувал от него.

Чл. 147. Плащането, което е направено добросъвестно на тогова, който се намира в владение на вземането, е действително, макар владелецът и да се отстрани отпосле по съдебен ред от владението.

Чл. 148. Направеното на кредитора плащане е недействително, ако той е бил неспособен да го получи, освен ако длъжникът докаже, че платеното нещо е отишло в полза на кредитора.

Чл. 149. Плащането, което е направил длъжникът на своя кредитор въпреки наложения, по установения от закона ред, секвестър, е недействително за кредиторите, по искането на които е наложен секвестра; те могат да принудят длъжника да им плати сумите за обезпечението на които е бил наложен секвестра; в тоя случай, длъжникът има право на обратен иск против кредитора.

Чл. 150. Кредиторът не може да бъде принуден да приеме друга вещ от тази, която му се дължи, макар стойността на предлагаемата вещ да бъде равна или даже по-голяма.

Чл. 151. Длъжникът не може да принуди кредитора да приеме на части плащането на един, даже и делим дълг.

Чл. 152. Длъжникът на една известна и пределна вещ се освобождава, като я предаде в положението, в което тя се намира при предаването, стига само останалите й повреждания да не са произлезли от негово действие или по негова вина, или от действието или по вината на лицата, за които той отговаря, и да не е бил изтекъл срока за предаването на вещта, преди станалите й повреждания.

Чл. 153. Ако дългът е от една вещ, която е определена само в своя вид, длъжникът не е задължен, за да бъде освободен, да даде вещ от най-добро качество, но не може да даде и вещ от най-долно качество.

Чл. 154. Плащането трябва да стане в определеното от договора място. Ако мястото не е определено и предметът е известна и определена вещ, плащането трябва да стане в мястото, гдето при сключването на договора се е намирала вещта.

Освен в тези два случая, плащането трябва да става в местожителството на длъжника, с изключение на това, което е установено в чл. 278.

Разноските по плащането са в тежест на длъжника.

Чл. 155. Длъжникът има право, като заплати целия си дълг, да поиска повръщането или унищожението на документа. Ако плащането не е за целия дълг или ако документът съдържа и други някои права на кредитора, длъжникът може само да изиска разписка и да се забележи плащането върху документа.

Ако кредиторът уверява да е изгубил документа, длъжникът, когато заплаща, може да го задължи да му издаде заверено по нотариален ред заявление за изгубването на документа и за погасяването на дълга, или в противен случай, да се съобрази с чл. 164 от настоящия закон.

Това правило, обаче, не се прилага относително до унищожението на изгубени полици, ценни книжа на заповед или на предявителя.

Чл. 156. Заместването на кредитора в правата му от трето лице, което плаща, бива по съглашение или по закона.

Чл. 157. Заместването по съглашение бива:

1) когато кредиторът, като получава плащането от едно трето лице, поставя го в правата, исковете, привилегиите или ипотеките, които той има против длъжника. Това заместване трябва да бъде положително изразено и направено едновременно с изплащането;

2) когато длъжникът вземе в заем една сума, за да заплати своя дълг, и да постави заемодавеца в правата на кредитора. За действителността на това заместване, необходимо е заемният запис и разписката да имат заверена дата, в заемният запис да е казано, че сумата е взета в заем, за да се направи плащането, и в разписката е казано, че плащането е направено с парите, получени от новия кредитор. Това заместване се извършва без участието на кредитора.

Чл. 158. Заместването по силата на закона става:

1) в полза на тогова, който, като е сам кредитор, ако и с домашен акт, заплаща на един друг кредитор, който, на основание своите привилегии или ипотеки, има предпочтително право на удовлетворение;

2) в полза на купувача на един недвижим имат, който заплаща, до цената на купуването, на един или няколко кредитори, в полза на които имотът е ипотекиран;

3) в полза на тогова, който като е задължен с други или заради други за заплащането на дълга, е имал интерес да го изплати;

4) в полза на наследника под опис, който е заплатил с свои пари дълговете на наследството.

Чл. 159. Установеното в предидущите членове заместване има сила, както против поръчителите, така и против длъжниците.

Кредиторът, който е удовлетворен за една част само, и този, който му е направил частично плащане, участвуват заедно, за да осъществят своите права съразмерно с това, което им се дължи.

Чл. 160. Този, който има към едно и също лице няколко еднородни дългове, има право, когато плаща, да означи кой дълг иска да изплати.

Чл. 161. Длъжникът на един дълг, който донася лихви или доходи, не може без съгласието на кредитора, да прихване на капитала това, което плаща, преди прихващането на лихвите и доходите; заплащането, направено срещу капитала и лихвите, ако не е пълно, се прихваща по-напред за лихвите.

Чл. 162. Ако този, който има няколко дългове към едно лице, приеме една разписка, с която кредиторът прихваща получената сума именно за един от тях, той не може вече да иска прихващането за друг дълг, когато не е имало измамване или заблуждаване на длъжника от страна на кредитора.

Чл. 163. Когато в разписката не е показано никакво прихващане, плащането трябва да се прихване за този дълг, който длъжникът е имал най-голям интерес да погаси, между настъпилите за изплащане; в противен случай, плащането се прихваща за настъпилия за изплащане дълг, макар той и да е по-малко тягостен от ненастъпилите още за изплащане.

Ако всичките дългове са от еднакво естество, прихващането се прави за най-стария; при равенство на дълговете в всяко отношение, прихващането се прави съразмерно.

Чл. 164. Когато кредиторът отказва да приеме плащането, длъжникът може да се освободи от дълга, чрез действителното прилагане на дължимата вещ и отдаването й, след това на хранение.

От деня на влога, законно извършен, лихвите престават да текат и вложената вещ остава на риска на кредитора.

Чл. 165. За да бъде законно действителното предлагане за плащане, необходимо е

1) то да е направено на кредитор, който е способен да иска, или на лице, което има право да получава за него;

2) да е направено от лице, което е способно да плаща;

3) да заключава цялата дължима сума или вещ, дължимите плодове и лихви, приведените в известност разноски и една сума за неприведените в известност разноски, с уговорка за нейното попълване, ако тя не бъде достатъчна;

4) срокът да е изтекъл, ако той е условен в полза на кредитора;

5) условието, под което дългът е бил сключен, да се е изпълнило;

6) предлагането да е направено в условното място за плащане, а ако няма особено съглашение за мястото на плащане, то да е направено или лично на кредитора, или в неговото местожителство, или в избраното за изпълнението на договора място;

7) предлагането да е направено чрез нотариус или околийски съдия, който извършва нотариални дела.

Чл. 166. За действителността на предаването на хранение, достатъчно е:

1) да е станало поканване, направено на кредитора с означение деня, часа и мястото, гдето предлаганата вещ ще се вложи;

2) длъжникът да престане да владее предложената вещ, като я предаде, с изтеклите лихви до деня на влога, у нотариуса или околийския съдия, който извършва нотариални дела;

3) длъжностното лице да е съставило един протокол, който да показва вида на предложените вещи, отказването от страна на кредитора да ги приеме или неговото неявяване и, най-после, че самото предаване на хранение е извършено;

4) когато кредиторът не се е явил, протоколът за влога да му е бил съобщен, с поканване да изтегли вложената вещ.

Чл. 167. Разноските по предлагането и влагането, ако тези актове са действителни, са в тежест на кредитора.

Чл. 168. До когато влогът не се приеме от кредитора, длъжникът може да го изтегли; и ако го изтегли, неговите съдлъжници или неговите поръчители не се освобождават от отговорност.

Чл. 169. Когато длъжникът е добил едно влезло в законна сила решение, с което се признават за редовни и действителни неговото предлагане и предаване на хранение, той не може вече, даже с съгласието на кредитора, да изтегли влога в вреда на своите съдлъжници или на своите поръчители.

Чл. 170. Кредиторът, който се е съгласил, щото длъжникът да изтегли влога, след като той е признат за действителен с едно влезло в законна сила решение, не може вече да се възползува за изплащането на своето вземане от привилегиите и ипотеките, които са били свързани с него.

Чл. 171. Ако дължимата вещ е едно определено тяло, което трябва да се предаде там, гдето се намира, длъжникът е дължен да покани кредитора да я вдигне от там. Ако кредиторът и след това поканване не вдигне вещта, длъжникът може да добие от съда разрешение да я вложи в друго място.

Чл. 172. Подновяването става по три начини:

1) когато длъжникът сключи с своя кредитор нов дълг в замяна на стария, който се погасява;

2) когато един нов длъжник замести стария, който се освобождава от кредитора;

3) когато, по силата на едно ново задължение, един нов кредитор замести стария, спрямо когото длъжникът е освободен.

Чл. 173. Подновяването може законно да се извърши само между лица, способни да встъпят в задължение.

Чл. 174. Подновяването не се предполага; волята за извършването му трябва явно да се вижда от акта.

Чл. 175. Подновяването, което се извършва чрез заместването на един нов длъжник, може да се извърши без съгласието на първия длъжник.

Чл. 176. Предложението, чрез което един длъжник представя на кредитора друг длъжник, който се задължава спрямо кредитора, не произвежда подновяване, ако кредиторът положително не е изразил своето съгласие да освободи длъжника, който е направил предложението.

Чл. 177. Кредиторът, който е освободил длъжника от когото е направено предложението, няма право на обратен иск против него, ако предложеният длъжник стане несъстоятелен, освен ако това е изрично уговорено в акта, или пък предложеният длъжник е бил вече несъстоятелен или е бил обявен за такъв в време на самото предложение.

Чл. 178. Простото указване от длъжника на лице, което трябва да плати вместо него, не произвежда подновяване.

Така също не произвежда подновяване и простото показване от кредитора на лице, което трябва да получи вместо него плащането.

Чл. 179. Привилегиите и ипотеките на първото вземане не преминават към онова, което го заместя, ако кредиторът не е направил изрична уговорка за това.

Чл. 180. Когато подновяването се извършва чрез заместване на длъжника, първите привилегии и ипотеки на вземането не преминават върху имотите на новия длъжник.

Чл. 181. Ако подновяването става между кредитора и едного от солидарните длъжници, привилегиите и ипотеките на първото вземане могат да бъдат запазени само върху имотите на тогова, който сключва новия дълг.

Чл. 182. Подновяването, което е станало между кредитора и едного от солидарните длъжници, освобождава другите съдлъжници.

Станалото подновяване в полза на длъжника освобождава неговите поръчители.

Ако кредиторът, обаче, иска, в първия случай, присъединяването на съдлъжниците, а в втория, присъединяването на поръчителите и те откажат да се присъединят към новото съглашение, първото вземане остава в сила.

Чл. 183. Длъжникът, който се е съгласил за заместване на кредитора, не може да предявява срещу втория кредитор отводите и възраженията, които би могъл да предяви срещу първия, но той си запазва своето право на иск против този последния.

Но ако се касае за отводи и възражения, които зависят от качеството на лицето, длъжникът може да ги предявява, ако това качество е съществувало още в времето, когато той се е съгласил на предложението.

Чл. 184. Доброволното възвръщане от кредитора на длъжника частния документ за вземането, подразумява освобождението от дълга както на самия длъжник, така и на солидарните съдлъжници.

Чл. 185. Възвръщането на залога не е достатъчно, за да се предполага опрощаването на дълга.

Чл. 186. Кредиторът, който, като обявява, че опрощава дълга на едного от солидарните съдлъжници не иска да освободи всичките други, е дължен изрично да запази своите права против тях. Но в такъв случай, той може да иска повръщането на вземането само като извади частта на оногова, на когото е опростил дълга.

Чл. 187. Освобождението от дълга, направено на длъжника, освобождава поръчителите, а направено на поръчителя - не освобождава длъжника.

Чл. 188. Освобождението, направено от кредитора на едного от поръчителите, без съгласието на другите, ползува последните за частта на освободения.

Чл. 189. В всякой случай, това, което е получил кредиторът от един поръчител, за да го освободи от поръчителство, трябва да бъде прихванато за дълга.

Чл. 190. Когато две лица са длъжници едно към друго става прихващане на дълговете, което погасява двата дълга по начина и в случаите, които са показани по-долу.

Чл. 191. Прихващането на дълговете става по силата на закона и даже без знанието на длъжниците в самия момент на едновременното съществуване на двата дълга, които се погасяват взаимно в съответствуващите части.

Чл. 192. Прихващането на дълговете става само между два дълга, които имат за предмет една сума в пари или едно определено количество, еднородни вещи, които в плащането могат да се заменят едни с други и които са изискуеми.

Неоспорените искания на жита и други припаси, на които стойността е определена от пазарните цени, могат да се прихващат с изискуеми суми.

Чл. 193. Сроковете, които би се дали даром от кредитора, не препятствуват на прихващането.

Чл. 194. Прихващането става, каквото и да бъде основанието на единия или на другия дълг, с изключение на следващите случаи:

1) когато е въпрос за иск да се повърне вещ, незаконно отнета от притежателя;

2) когато е въпрос за иск да се повърне един влог или един заем за послужване;

3) когато е въпрос за периодическо плащане за прехрана неподлежаще на секвестър;

4) когато длъжникът предварително се е отказал от прихващането.

Чл. 195. Поръчителят може да иска прихващането на това, което кредиторът дължи на длъжника, но длъжникът не може да иска прихващането на това, което кредиторът дължи на поръчителя.

Солидарният длъжник може да иска прихващането на това, което се дължи от кредитора на неговия съдлъжник само за частта на същия съдлъжник.

Чл. 196. Длъжникът, който безусловно се е съгласил на прехвърлянето, което кредиторът е направил на своите права върху трето лице, не може да противопостави на приемателя прихващането, което той би могъл да противопоставя на прехвърляча, преди да приеме прехвърлянето.

Обаче, прехвърлянето, което не е прието от длъжника, но което му е съобщено, препятствува на прихващането само на вземанията, които са станали изискуеми след съобщението.

Чл. 197. Когато два дълга са платими на едно и също място, прихващането може да се противопоставя само като се вземат в сметка разноските за пренасяне до мястото на плащането.

Чл. 198. Когато едно и също лице има няколко дългове, които могат да бъдат прихващани, пазят се правилата, установени за прихващането в чл. 163.

Чл. 199. Прихващането не става в вреда на придобити от трето лице права. Така, този, който е бил длъжник, и върху дълга му е бил заложен секвестър в полза на трето лице, не може, ако след това стане кредитор, да иска прихващане в вреда на тогова, който е наложил секвестра.

Чл. 200. Този, който е заплатил един дълг, погасен по право въз основание на прихващането на насрещни дългове и после това заяви иск за вземането, което той не е искал да се прихване, не може, в вреда на трети лица да се ползува от привилегиите, ипотеките или поръчителствата, привързани към неговото вземане, освен ако е имало законна причина за да не знае вземането, което би трябвало да се прихване от неговия дълг.

Чл. 201. Когато качествата на кредитор и длъжник се съединят в едно лице, става сливане по право, което погасява дълга и вземането.

Чл. 202. Сливането, което става чрез съединяването качествата на кредитор и длъжник, ползува поръчителите.

Съединяването в лицето на поръчителя качеството на кредитор или на длъжник не погасява главното задължение.

Съединяването в едно лице качествата на кредитор и на едного от солидарните длъжници ползува неговите съдлъжници само за припадащата се нему част от дълга.

Чл. 203. Когато една известна и определена вещ, която е предмет на задължението, погине или излезе от гражданско обръщение, или се изгуби по такъв начин щото съвършено да се не знае съществуването й, задължението се погасява, ако вещта е погинала, или излязла от гражданско обръщение, или се е изгубила не по вината на длъжника и преди да е бил настъпил срока за предаване.

Макар и да е бил настъпил срока за предаване, ако длъжникът не е взел отговорност за случайните събития, задължението се погасява, когато дължимата вещ би погинала така също и в ръцете на кредитора, в случай, че му е била предадена.

Длъжникът е дължен да докаже случайното събитие, което привежда в свое оправдание.

По какъвто начин и да е погинала или се е изгубила една открадната вещ, нейното погинване или изгубване не освобождава похитителя от повръщането на нейната стойност.

Чл. 204. Когато вещта е погинала, излязла от гражданско обръщение или се е изгубила не по вината на длъжника, принадлежащите нему права и искове, по отношение на тази вещ, преминават на неговия кредитор.

Чл. 205. Исковете за унищожение на един договор, могат да се заявяват в течение на три години, когато този срок не е намален от един специален закон.

Този срок започва да тече, в случай на насилие от деня, в който насилието е престанало; в случай на погрешка или измама, от деня, в който те са открити; за актовете на запретените и неспособните, от деня в който е вдигнато запрещението или неспособността, и за актовете на непълнолетните, от деня на тяхното пълнолетие.

Чл. 206. Означените искове преминават на наследниците; но те могат да ги заявяват само в течението на времето, което е оставало на техните наследодатели, с изключение на постановленията за прекъсването или спирането на давността.

Чл. 207. Унищожението може да бъде противопоставено от ответника по изпълнението на договора в всичките случаи, в които той сам би могъл да иска унищожението.

Това възражение не подлежи на установената в чл. 205 давност.

Чл. 208. В задълженията на непълнолетните, искът за унищожение се допуска:

1) когато непълнолетният, който не е освободен от настойничество, е направил от свое име един акт, без участието на своя законен представител;

2) когато непълнолетният, който е освободен от настойничество, е направил от свое име един акт, за който законът изисква съдействието на попечителя;

3) когато не са били спазени формалностите, които са установени за някои актове от специални постановления на закона.

Чл. 209. Актовете, които са извършени по установения от закона ред в полза на непълнолетен на запретен или на ограничено запретен, имат такава сила, каквато те би имали, ако бяха извършени от едно напълно способно лице.

Чл. 210. Задължението не може да бъде оспорвано от непълнолетния, който чрез измама или лукавщини, е скрил своето непълнолетие.

Заявлението, което е направил непълнолетният, за че е пълнолетен, не е достатъчно да се признае, че с измама е скрил своето непълнолетие.

Чл. 211. Непълнолетният е приравнен с пълнолетния за задълженията, които произтичат от неговите престъпни или полупрестъпни деяния.

Чл. 212. Никой не може да иска повръщането на това, което е заплатил на непълнолетен, на запретен или на ограничено запретен, въз основа на едно унищожаемо задължение, ако не се докаже, че това, което е заплатил, е отишло в тяхна полза.

Чл. 212а. (Нов - ДВ, бр. 182 от 1949 г.) Актовете, които едно лице е извършило преди да бъде поставено под пълно запрещение, могат да бъдат унищожени, ако причината за запрещението е съществувала по времето, когато тези актове са били извършени, и то ако от естеството на договора, от голямата повреда, която произлиза или може да произлезе от него за запретения или от всяко друго обстоятелство, се установява недобросъвестността на оня, който е сключил договора със запретения.

След смъртта на едно лице извършените от него актове не могат да се оборват по причина на слабоумие, освен ако запрещението е било поискано преди смъртта му или ако доказателството за слабоумието произлиза от същия акт, който се оборва.

Чл. 213. Искът за унищожение, по причина на повреда, не може да бъде заявен, даже и когато е въпрос за непълнолетни, освен в случаите и под условията, особено показани в закона.

Този иск, когато той се допуска не произвежда действие в вреда на трети лица, които са придобили права върху недвижимите имущества, преди зарегистрирането на исковата молба.

Чл. 214. Актът за потвърждението или утвърждението на едно задължение, против което законът допуска иск за унищожение, няма сила, ако той не съдържа същността на самото задължение, причината, която го опорочва и обявяване, че се иска да се изправи недостатъка, който прави задължението унищожаемо.

Ако няма акт за потвърждение или утвърждение, достатъчно е, щото задължението да бъде доброволно изпълнено в своята цялост или в по-голямата си част от тогова, който знае неговия недостатък, след настъпване времето, в което задължението законно би могло да се потвърди или утвърди.

Потвърждението, утвърждението или доброволното изпълнение на един акт по формите и в сроковете, установени от закона, влече подире си отказване от възраженията и отводите, които би могли да бъдат предявени против тоя акт, с изключение, обаче, правата на третите лица.

Постановленията на този член не се прилагат на иска за унищожение по причина на повреда.

Чл. 215. С никакъв потвърдителен акт не могат да се отстранят пороците на един акт, безусловно недействителен, за неупазване на формалностите.

Чл. 216. Потвърждението, утвърждението или доброволното изпълнение на едно дарение или завещателно разпореждане от страна на наследниците или на встъпилите в правата на дарителя или на завещателя, подир неговата смърт, влече отказване от противопоставяне нарушения на формите и всяко друго възражение.

Чл. 217. Продажбата е договор, чрез който едната страна се задължава да даде една вещ, а другата да заплати нейната цена.

Чл. 218. Продажбата на известна и определена вещ е свършена между страните и правото на собственост е придобито по закона от купувача спрямо продавача, щом стане съглашението за вещта и цената, макар предаването на вещта и да не е още извършено, нито заплатена цената.

Чл. 219. (Изм. - ДВ, бр. 189 от 1910 г.) Договорите за прехвърляне право на собственост или на друго някое вещно право върху недвижими имоти, трябва да стават, под страх на недействителност, с нотариален акт.

Чл. 220. (Отм. - ДВ, бр. 189 от 1910 г.)

Чл. 221. Продажбата може да бъде направена без условие или под условие отлагателно или прекратително.

Тя може така също да има за предмет две или повече вещи с право на избор.

В всичките тези случаи, нейното действие се определя от общите правила за договорите.

Чл. 222. Когато се касае за стоки, които не са продадени на цяло, а на тегло, на брой или с мярка, продажбата не е свършена и продадените вещи са на риска на продавача, догдето се претеглят, преброят или премерят. Купувачът, обаче, може да иска, или предаването на стоките, или вреди и загуби в случай на неизпълнение на задължението.

Чл. 223. Ако, напротив, стоките са продадени нацяло, продажбата веднага е свършена.

Продажбата се счита направена нацяло, ако вещите са продадени само за една и определена цена без да се обръща внимание на тежестта, на броя или на мярката, или когато се обръща внимание на тях, само за да се определи размера на цената.

Чл. 224. Продажбата, направена под условие на предварително опитване на продадената вещ, и продажбата на вещи, които по обичая се вкусват преди да се приемат, се предполагат винаги направени под отлагателно условие.

Чл. 225. В продажбата по мостра, продавачът е дължен да предаде продадената вещ според мострата. Ако продавачът не предаде вещта според мострата, купувачът може да се откаже от нея, с право да поиска действителните си вреди и загуби, от продавача.

Чл. 226. Цената на продажбата трябва да бъде определена и означена от страните.

Но нейното определение може да бъде предоставено и на едно трето лице, избрано от страните в акта на продажбата. Ако избраното лице в акта не иска или не може да определи цената, продажбата е недействителна.

Позволява се така също да се условва, щото цената да бъде според пазарните цени в определено място и време.

Чл. 227. Разноските за извършването на акта и другите разходи по продажбата са в тежест на купувача, ако няма особено съглашение.

Чл. 228. Могат да купуват или да продават всички ония, на които законът не запретява това.

Чл. 229. Не могат да купуват, даже от публичен търг, под страх на недействителност на договора, нито непосредствено, нито чрез подставени лица:

бащата и майката - имотите на децата, които се намират под тяхна родителска власт;

настойниците, поднастойниците и попечителите - имотите на лицата, които се намират под тяхното настойничество или попечителство;

пълномощниците - имотите, които са натоварени да продадат;

управляващите - имотите на общините или на обществените учреждения, които са поверени на техните грижи, освен ако, по особени обстоятелства, им е разрешено в акта, който позволява продажбата, да вземат участие в наддаването;

длъжностните лица - имотите, които се продават под тяхната власт или по тяхната служба.

Чл. 230. Съдиите, лицата от прокурорския надзор, секретарите, съдебните пристави, адвокатите и нотариусите не могат да бъдат приобретатели на спорни права, които са подсъдни на апелативния съд, на областния съд или на околийското съдилище в състава на които влизат или в ведомството на които действуват, под страх на недействителност и на вреди и разноски.

От предшествуващите правила се изключват случаите, изброени в чл. 326.

Освен това, адвокатите не могат нито непосредствено, нито чрез подставени лица, да правят с своите упълномощители никакво условие, нито договор за продажба, дарение, замяна или други подобни върху нещата, които се заключават в поверените им дела, под, страх на недействителност и вреди и разноски.

Чл. 231. Продажбата на чужда вещ е недействителна; тя може да даде право на вреди и загуби, когато купувачът не е знаял, че вещта е чужда.

Установената в този член недействителност не може никого да се предявява от продавача.

Чл. 232. Недействителна е продажбата на правата върху наследството на едно още живо лице, даже и да е станала с негово съгласие.

Чл. 233. Ако, при сключването на продажбата, продадената вещ е била цяла погинала, продажбата е недействителна.

Ако една част само от вещта е била погинала, купувачът има избирателно право, или да се откаже от продажбата, или да иска съхранената част, като се определи нейната цена по оценение.

Чл. 234. Продавачът има две главни задължения: да предаде и да обезпечи вещта, която е продал.

Чл. 235. Предаването е връчване на продадената вещ в властта и владението на купувача.

Чл. 236. Продавачът изпълнява задължението за предаване на недвижими имущества, или като предаде документите си, или като посочи имуществата, или като предаде ключовете, ако се касае за здания, или за оградени места.

Чл. 237. Предаването на движими имущества се извършва:

или чрез тяхното действително връчване;

или чрез предаването ключовете на зданията, в които се намират;

или чрез самото съгласие на страните, ако връчването не може да стане в време на продажбата, или ако купувачът ги има вече под своята власт на друго основание.

Чл. 238. Предаването на нетелесните неща се извършва или чрез връчването на документите, или чрез ползуването на купувача от нещата с съгласието на продавача.

Чл. 239. Разноските за предаването са в тежест на продавача, а онези на пренасянето - в тежест на купувача, ако противното не е условено.

Чл. 240. Предаването става в мястото, гдето вещта се е намирала в време на продажбата, когато другояче не е условено.

Чл. 241. Продавачът, който не е дал срок за плащане, не е дължен да предаде вещта, ако купувачът не заплаща нейната цена.

Той не е дължен да предаде вещта, макар и да е дал срок за плащането, ако подир продажбата купувачът стане несъстоятелен или бъде обявен за несъстоятелен, освен ако купувачът даде поръчителство, че ще плати на условения срок.

Чл. 242. Вещта се предава в положение, в каквото се е намирала в време на продажбата.

От деня на продажбата, всичките плодове принадлежат на купувача.

Чл. 243. Задължението да се предаде вещта заключава в себе си и задължение да се предадат нейните принадлежности и всичко, предназначено за нейното постоянно употребление.

Чл. 244. Продавачът е дължен да предаде количеството, което е условено в договора, освен в случаите, предвидени в следващите членове.

Чл. 245. Ако един недвижим имот, когато е показано неговото пространство, е продаден по известна цена, мярката, продавачът е дължен да предаде на купувача, който иска това, означеното в договора пространство.

Ако пространството на продадения имот излезе по-голямо или по-малко от онова, което е показано в договора, цената на имота се увеличава или намалява съразмерно. Обаче, купувачът има право да се откаже от договора, ако излишекът или недостатъкът надминава десетата част от показаното в договора пространство.

Чл. 246. В всичките други случаи, в които цената не е определена по толкова на всякоя мярка, а изобщо - било че продажбата е за определен и ограничен предмет, било че е за различни и отделни недвижими имущества с означение пространството на всякое от тях - показването количеството на мерките в договора, ако няма противно условие, не дава право за никакво увеличение на цената в полза на продавача за излишека, нито за някакво намаление на цената в полза на купувача за недостатъка, освен когато разликата между действителното и означеното в договора количество на мерките е с една десета част по-голяма или по-малка, като се има предвид стойността на продадените предмети.

Ако действителното пространство излезе с една десета част повече или по-малко от означеното в договора пространство, купувачът има право, или да се откаже от договора или да приеме намалението на цената, или, в случай на излишек, да допълни цената, заедно с лихвите, ако е задържал недвижимия имот.

Чл. 247. В всичките случаи, в които купувачът се ползува от правото да се откаже от договора, продавачът е дължен да му повърне не само получената цена, но и разноските на договора.

Чл. 248. В всичките показани по-горе случаи, искът на продавача, за допълнението на цената или за развалянето на договора се заявяват в срок на една година от деня на договора, под страх на изгубване съответствуващите права.

Чл. 249. Ако два къса земя са продадени с един и същ договор и за една обща цена, с показване пространството на всякой къс и се окаже пространството на единия по-малко, а на другия по-голямо, прави се съответствуващето прихващане, искът, както за допълнението, така и за намалението на цената се допуска съгласно гореизложените правила.

Чл. 250. Ако продадената, но още не предадена вещ се изгуби или развали, въпросът, за да се определи, дали в тежест на продавача или на купувача е изгубването или развалянето, се разрешава според изложените правила в отдела за задълженията и договорите изобщо.

Чл. 251. Обезпечението, което продавачът дължи на купувача е двояко: първото се отнася до спокойното владение на продадената вещ; второто се отнася до нейните скрити недостатъци.

Чл. 252. Ако в договора за продажбата и да не е било условено обезпечение, продавачът по право е дължен да обезпечи купувача за съдебното отстранение, което го лишава от цялата или от една част на продадената вещ, както и за всичките тягости, които се претендират върху нея и които не са били изразени в договора.

Чл. 253. Договарящите се могат с особени съглашения да увеличат или намалят действието на това по право задължение и да се съгласят така също, щото продавачът да не бъде отговорен за никакво обезпечение.

Чл. 254. Ако и да е било условено, че продавачът не ще бъде отговорен за никакво обезпечение, той пак остава отговорен за онова, което произлиза от личното негово действие. Всяко противно условие е недействително.

Чл. 255. Когато има условие за освобождение от обезпечението, продавачът, в случай на съдебно отстранение, е дължен да повърне цената, освен ако купувачът е знаял опасността за съдебното отстранение при извършването на продажбата или е купил на свой риск.

Чл. 256. Ако обезпечението е било обещано, или ако нищо не е било условено за него, купувачът, който е претърпял съдебно отстранение, има право да иска от продавача:

1) повръщането на цената;

2) повръщането на плодовете, когато е дължен да ги повърне на притежателя, който е отнел вещта;

3) повръщането на разноските, направени вследствие привличането на продавача в делото и тези, направени от първоначалния ищец;

4) най-после вредите, както и разноските, които са направени по договора.

Чл. 257. Ако при съдебното отстранение, продадената вещ е изгубила от своята стойност или значително се е повредила, както от небрежността на купувача, така и от непреодолима сила, продавачът така също е дължен да повърне всичката цена.

Чл. 258. Ако, обаче, купувачът е извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, продавачът има право да задържи от цената една съответствуваща на ползата сума.

Чл. 259. Ако стойността на продадената вещ се е увеличила, когато е станало съдебното отстранение, даже независимо от действието на купувача, продавачът е дължен да му заплати това, което надминава цената на продажбата.

Чл. 260. Продавачът е дължен да повърне на купувача или да накара тогози, който е отнел продадения имот, да му повърне разноските за всичките поправки и полезни подобрения, които той е направил върху него.

Чл. 261. Ако продавачът недобросъвестно е продал чужд имот, той е дължен да повърне на купувача всичките разноски, които последният е направил върху имота, даже и за удоволствие или украшение.

Чл. 262. Ако купувачът е претърпял съдебно отстранение само от една част на вещта и тази част е от такава важност в отношение на цялата, щото той не би купил цялата без частта, от която е отстранен, той може да се откаже от договора по продажбата.

Чл. 263. Ако в случая на съдебното отстранение от една част на продадения имот, продажбата не е била развалена, стойността на частта, от която купувачът е съдебно отстранен, му се повръща от продавача според оценение в време на съдебното отстранение, а не съразмерно с цялата цена на продажбата, без да се гледа на това дали стойността на продадената вещ се е увеличила или се е намалила.

Чл. 264. Ако върху продадения имот тежат неявни сервитути, които не са били показани, и са от такава важност, щото може да се предполага, че, ако купувачът беше знаял за тях, не щеше да купи имота, той може да иска развалянето на договора, освен ако предпочита да се задоволи с едно обезщетение.

Чл. 265. Другите въпроси, които могат да възникнат за дължимите вреди на купувача от неизпълнението на продажбата, се разрешават според общите правила, установени в отдела за задълженията и договорите изобщо.

Чл. 266. Когато купувачът е избягнал съдебното отстранение от имота, с заплащане на една сума пари, продавачът може да се освободи от всичките последствия на обезпечението, като повърне заплатената сума, лихвите и разноските.

Чл. 267. Когато купувачът е оставил да се осъди с влязло в законна сила решение, без да привлече продавача в делото, той губи правото си за обезпечение, ако продавачът докаже, че е имало достатъчни основания да се отблъсне иска.

Чл. 268. Продавачът дължи обезпечение за скритите недостатъци на продадената вещ, които я правят негодна за употреблението, за което е предназначена, или които намаляват нейното употребление до толкова, щото ако купувачът ги беше знаял, не би я купил или би дал по-малка цена.

Чл. 269. Продавачът не отговаря за явните недостатъци, които купувачът би могъл сам да съгледа.

Чл. 270. Продавачът отговаря за скритите недостатъци, макар и да не са му били известни, освен ако е било условено да не отговаря в този случай за никакво обезпечение.

Чл. 271. В случаите, показани в чл. чл. 268 и 270, купувачът може, или да повърне вещта и да изисква обратно цената, или да задържи вещта и да изисква да му се повърне от цената една част, която ще определи съдът.

Чл. 272. Ако продавачът е знаял недостатъците на продадената вещ, той е дължен не само да повърне цената, но да заплати и вредите на купувача.

Чл. 273. Ако продавачът не е знаял недостатъците на вещта, той е дължен да повърне само получената цена и да заплати на купувача направените разноски по случай на продажбата.

Чл. 274. Ако вещта, която е имала недостатъци, е погинала следствие на нейното лошо качество, погинването е в тежест на продавача, който е дължен да повърне на купувача цената и другите обезщетения, показани в двата предидущи члена.

Но погинването, което произлиза от една случайност, е за сметка на купувача.

Чл. 275. Ако няма противно съглашение, искът за унищожение, поради недостатъци на вещта, се заявява от купувача в следущите срокове: за недвижим имот - до една година; за животни - до осем дни; а за движими няма - до един месец.

Срокът начева от предаването.

Искът за унищожение продажбата на животни се допуска само за определените от закона или от местните обичаи недостатъци.

Чл. 276. Искът за унищожение по причина на недостатъци не се допуска в продажбите, направени чрез публичен търг от установените от закона власти.

Главното задължение на купувача е да заплати цената в определените в договора за продажбата ден и място.

Чл. 278. Когато нищо не е условено в това отношение, купувачът е дължен да заплати цената в мястото и времето, гдето и когато трябва да стане предаването.

Чл. 279. Когато няма особено съглашение, купувачът дължи лихвите до деня на изплащането на цената, макар и да не е бил поканен да я изплати, ако продадената и предадената вещ принося плодове или други доходи, и то от деня, от когато купувачът е почнал да се ползува от тях.

Чл. 280. Ако купувачът е претърпял нарушение на владението си или има достатъчно основание да се страхува, че то може да бъде нарушено с заявяване на ипотечен иск или на иск за възвръщане на имота, той може да отложи изплащането на цената, догдето продавачът отстрани нарушението на владението или опасността, освен ако последният предпочита да даде поръчителство, или ако е било условено, че купувачът ще заплати цената, независимо от всяко нарушение.

Чл. 281. В продажбите на недвижими имущества, прекратителното условие, изрично или подразумяваемо, в случай, че купувачът не изпълни задълженията си, не вреди на трети лица, които са придобили права върху недвижимите имущества по нотариален ред, преди зарегистрирането на молбата за разваляне.

Чл. 282. Когато се касае за движими имущества, развалянето на продажбата става по право в интереса на продавача, ако купувачът не се е явил да получи вещта, преди да е изтекъл определения за продаването й срок, или като се е явил да я получи, не е предложил в същото време нейната цена, освен ако е бил условен един по-дълъг срок за плащането на цената.

Чл. 283. Ако продажбата е направена без срок за плащането, продавачът може така също, в случай на неплащане, да иска възвръщането на продадените движими вещи до тогава, до когато те се намерат в владението на купувача, или да възпрепятствува на препродаването им, стига само искът за възвръщане да бъде заявен в течение на петнадесет дни от предаването и казаните вещи да се намират в същото състояние, в което са били в време на предаването.

Правото на възвръщане, обаче, няма действие в вреда на привилегията, която има наемодавецът, ако не се докаже, че в времето на внасянето на мебелите, които служат на дадената под наем къща или имение, той е знаял, че цената им още не е изплатена.

С това не се нарушават търговските закони и обичаи, относително до иска за възвръщане.

Чл. 284. Независимо от причините за унищожение, изложени вече в този отдел и ония, които са общи на всичките съглашения, договорът за продажба може да бъде развален чрез упражнение на правото на изкупуване и унищожен по причина на повреда.

Чл. 285. Договорното изкупуване е условие, чрез което продавачът си запазва право да вземе назад продадената вещ, като възвърне нейната цена и заплати направените разноски, за които се говори в чл. 298.

Чл. 286. Правото на изкупуване не може да бъде условено за по-дълго време от пет години.

Чл. 287. Условеният от страните срок е окончателен и не може да бъде продължен.

Чл. 288. Ако продавачът не е упражнил правото си изкупуване в условения срок, купувачът остава неотменяем собственик.

Чл. 289. Срокът тече против всяко лице, даже и против непълнолетно, с запазване правото за обратен иск против когото се следва.

Чл. 290. Продавачът, с право на изкупуване, може да упражни това свое право против трети приобретатели, макар условеното изкупуване и да не е било изразено в техните договори.

Чл. 291. Купувачът, с условие на изкупуване, може да упражнява всичките права на своя продавач. Давността тече в негова полза както против истинския собственик, така и против тези, които би претендирали да имат права или ипотеки върху продадената вещ.

Той може да иска, щото кредиторът на неговия продавач, когато упражнява правата на последния, да обърнат взисканието си по-напред върху имотите на длъжника си.

Чл. 292. Ако купувачът, с условие на изкупуване на една част от един неделим недвижим имот, е купил целия имот на публичен търг, предизвикан против него от съпритежателите, той може да задължи продавача да изкупи целия имот, ако иска да се ползува от условието.

Чл. 293. Ако няколко лица са продали заедно и с един само договор един общ техен недвижим имот, всякой един може да упражни правото на изкупуване, но само за частта, която му е принадлежала.

Чл. 294. Същото правило се прилага, ако този, който е продал недвижимия имот, е оставил няколко наследници.

Всякой един от тях може да упражни правото на изкупуване само за частта, на която той е наследник.

Чл. 295. В показаните в предидущите два члена случаи, както купувачът, тъй и всякой един от съпродавачите или сънаследниците може да поиска привличането в делото на всичките продавачи или сънаследници, за да се съгласят за изкупуването на целия имот. Ако те не се съгласят, в такъв случай и само един или няколко от тях могат да изкупят целия имот за своя собствена сметка. В противен случай, искът за изкупуване се отхвърля.

Чл. 296. Ако няколко притежатели на един общ недвижим имот не са го продали всичките заедно и в цялост, но всякой един е продал своята само част, те могат да заявят отделно иск за изкупуване върху частта, която им е принадлежала.

Купувачът не може да принуди тогова, който е заявил такъв иск, да изкупи целия недвижим имот.

Чл. 297. Ако купувачът е оставил няколко наследници, иск за изкупуване може да бъде заявен против всекиго едного от тях само за частта, която му принадлежи, както и когато продадената вещ е още неразделена, така и когато тя е разделена помежду им.

Но ако наследството е разделено и продадената вещ влиза в частта на едного от наследниците, искът за изкупуване може да бъде заявен против него за цялата вещ.

Чл. 298. Продавачът, който се ползува от условието за изкупуване, трябва да повърне на купувача не само цената, но още и да заплати разноските за продажбата, направените разходи за нуждните поправки, а така също и ония, които са увеличили стойността на недвижимия имот до размера на това увеличение. Той не може да влезе в владение, догдето не удовлетвори всичките тези задължения.

Продавачът, който встъпва отново в владение на недвижимия имот въз основание на условието за изкупуване, взема го чист от всичките тягости, които може да е отстъпил върху него купувачът; той е дължен, обаче, да запази договорите за наем, направени без измама от купувача, стига само да са направени за не повече от три години.

Чл. 299. Изкупуването по закона е правото да замести някой оногова, който е купил един недвижим имот, като се подчини на условията, постановени в договора.

Чл. 300. Съпритежателят на един общ имот може да се ползува от правото на изкупуване на частите, които другите съпритежатели или само някои от тях са продали на едно чуждо лице.

Когато двама или няколко от съпритежателите искат да се ползуват от това право, те могат да изкупят продадените части за себе си по равно.

Чл. 301. Когато се касае до продажба на полско имущество, ако то е с пространство не повече от три декара, притежателите на съседните имоти имат право да го изкупят от купувача. В такъв случай, ако двама или няколко от съседните притежатели искат да се ползуват от това право, предпочита се онзи, който има по-малко по пространство полски имущества в землището на общината.

(Ал. 2, доп. - ДВ, бр. 187 от 1946 г.) Това правило не се прилага, когато купувачът е един от съседите или когато той не притежава имоти повече от средния тип частно трудово земеделско стопанство.

Право на изкупуване по съседство върху имоти, находящи се вътре в чертата на градовете и селата, не се допуска, освен ако изкупувачът има нужда от имота.

Чл. 302. Ако притежателят на едно полско имущество лежаще в землището на една община, го продаде на някое друго лице от друга община, жителите на общината, в която се намира продаденото имущество, имат право да го изкупят. В такъв случай, предпочитат се ония от жителите на общината, които имат най-малко по пространство полски имущества в общината.

Чл. 303. Правото на изкупуване по съседство се предпочита от правото на изкупуване по съжителство, а правото на изкупуване по съпритежание се предпочита от правото на изкупуване, както по съседство, така и по съжителство.

Чл. 304. Не се допуска право на изкупуване по съседство върху полски имоти с пространство повече от три декара, както и върху ония полски имоти, които, ако и по-малко от три декара, са отделени от съседните с река, дол, път или междуселска граница.

Чл. 305. Правото на изкупуване, за което говорат чл. 300, 301 и 302 може да се упражни само в разстояние на две седмици от деня, в който имащето право на изкупуване лице се е научило за продажбата, но в никой случай упражнението на това право не може да се допусне след изтичането на два месеци от констатирането на продажбата по нотариален ред.

Чл. 306. В изкупуването по закона се прилагат правилата на чл. 291 и 298.

Чл. 307. Правото на изкупуване по закона не се допуска в продажбите, извършени чрез публичен търг.

Чл. 308. Продавачът, който се е излъгал за повече от половината от действителната стойност на едно недвижимо имущество, има право да иска унищожението на продажбата, макар в договора изрично да се е отказал от правото да иска това унищожение и да е обявил, че подарява повечето от стойността.

Чл. 309. За да се определи, дали повредата е повече от половината стойност, трябва да се оцени недвижимото имущество според неговото състояние и неговата стойност в време на продажбата.

Чл. 310. Искът за унищожение не се допуска след изтичането на една година от деня на продажбата.

Този срок тече против отсъствуващите, против запретените и непълнолетните, които са встъпили в правата на един пълнолетен продавач.

Същият срок тече и не се спира в продължение на условеното време за изкупуване.

Чл. 311. Доказването на стойността става чрез вещи люде.

Свидетелски показания се допускат само за установяването на фактически обстоятелства, които вещите люде не са могли да определят.

Чл. 312. Когато искът за унищожение е уважен, купувачът може, или да повърне вещта, или да я задържи, като заплати допълнително остатъка до действителната цена.

Чл. 313. Ако купувачът предпочита да задържи вещта, той е дължен да заплати лихвите на допълнението от деня на подаването на молбата за унищожение.

Ако той предпочита да повърне вещта и да получи обратно цената, той е дължен да повърне доходите от деня на молбата.

Лихвите на цената, която той е заплатил, се пресмятат от деня на молбата или от деня на плащането, ако той не е събрал никакъв доход.

Чл. 314. Унищожението на продажбата по причина и повреда не се допуска в полза на купувача.

То не се допуска така също в продажбите, които стават чрез публичен търг.

Чл. 315. Изложените правила в първия параграф за случаите, в които няколко лица са продали заедно или отделно, и в случая, в който продавачът или купувачът е оставил няколко наследници, се прилагат така също и към иска за унищожение.

Чл. 316. Продажбата или прехвърлянето на едно вземане или на друго едно право е свършена и тяхната собственост е придобита по право на купувача или на приемателя, щом е станало съглашението за прехвърляемото вземане или право и за цената, макар владението и да не е било предадено.

Владението се прехвърля, чрез предаване на документа, който установява прехвърленото вземане или право.

Чл. 317. Приемателят придобива право спрямо трети лица, само след като се съобщи прехвърлянето на длъжника.

Чл. 318. Длъжникът се освобождава, ако е заплатил дълга на прехвърляча, преди този последният или приемателят да му е съобщил прехвърлянето.

Чл. 319. Продажбата или прехвърлянето на едно вземане обема принадлежностите на това вземане, като: поръчителства, привилегиите и ипотеките. Тя не обема, обаче, доходите и изтеклите лихви, ако не е условено другояче.

Чл. 320. Този, който прехвърля едно вземане или едно друго право, дължен е да обезпечи неговото съществуване в време на прехвърлянето, макар то и да е направено без обезпечение.

Чл. 321. Прехвърлячът не отговаря за състоятелността на длъжника, освен когато се е задължил за това и то само до сумата, която е изтеглил от прехвърленото вземане.

Чл. 322. Когато прехвърлячът е обещал обезпечение за състоятелността на длъжника и нищо не е било условено за продължителността на това обезпечение, предлага се да го е ограничил до една година, като се счита от деня на прехвърлянето, ако срокът за заплащането му е бил вече изтекъл.

Ако вземането е платимо в един срок, който още не е изтекъл, годината тече от падежа.

Ако вземането установява вечна рента, обезпечението за състоятелността се погасява с изтичане на десет години от деня на прехвърлянето.

Чл. 323. Този, който продава едно наследство без да покаже неговите предмети, е дължен да обезпечи само своето качество на наследник.

Ако той се е ползувал от доходите на някой недвижим имот или събрал някое вземане, което принадлежи на това наследство, или продал някои предмети от наследството, той е дължен да повърне тяхната стойност на купувача, ако изрично не е уговорил противното в договора на продажбата.

Купувачът от своя страна е дължен да повърне на продавача това, което този последният е заплатил за дълговете и тягостите на наследството, и да държи сметка за всичко, което се е дължало на продавача от сънаследството, ако няма противно съглашение.

(Нова ал. - ДВ, бр. 14 от 1933 г.) Продажбата на наследство, без да са показани неговите предмети, трябва да бъде извършена писмено и подписите на страните да бъдат заверени по нотариален ред.

(Нова ал. - ДВ, бр. 14 от 1933 г.) Извършените до влизане на този закон в сила продажби на наследства, в които има недвижими имоти, са действителни, ако са извършени в писмена форма, а спрямо трети лица - и ако са или бъдат вписани в надлежните ипотечни книги.

Чл. 324. Този, против когото е прехвърлено от други едно спорно право, може да го откупи от приемателя, като му повърне действителната цена на прехвърлянето, с разноските и лихвите от деня, в който приемателят е заплатил цената на прехвърлянето.

Чл. 325. Правото се счита спорно, когато неговото съществуване е вече оспорено в съд.

Чл. 326. Разпореждането на чл. 324 престава да има сила:

1) ако прехвърлянето е направено на сънаследник или съпритежател на прехвърляното право;

2) ако то е направено на кредитор за изплащане на това, което му се дължи;

3) ако то е направено на владелеца на недвижимия имот, до който се отнася спорното право.

Чл. 327. Замяната е договор, чрез който всяка една от страните се задължава да даде една вещ, за да получи вместо нея друга.

Чл. 328. Ако един от заменителите е получил дадената му в замяна вещ и след това докаже, че другият не е притежател на тази съща вещ, той не е дължен да предаде вещта, обещана от него в замяна, а само повръща оная, която той е получил.

Чл. 329. Заменителят, който съдебно е отстранен от получената в замяна вещ, може да иска, или заплащане на вреди, или повръщане на своята вещ.

Чл. 330. В показаните в двата предидущи членове случаи на разваляне, придобитите от трети лица по нотариален ред права върху недвижимите имущества, преди зарегистрирането на молбата за разваляне остават запазени.

Чл. 331. Унищожението по причина на повреда не се допуска в договора за замяна.

Чл. 332. Ако е било условено един от заменителите да заплати едно допълнение в пари, което надминава стойността на дадената от него в замяна вещ, такъв договор се счита за продажба.

Чл. 333. Другите правила, които са установени за продажбата, се прилагат така също и за замяната.

Чл. 334. Договорът за наем има за предмет вещите или работите на человека.

Чл. 335. Наемът на вещи е договор, чрез който една от договарящите се страни се задължава да даде на друга ползуването от една вещ за определено време и срещу определена цена, която последната се задължава да й заплати.

Чл. 336. Наемът на работа е договор, чрез който една от страните се задължава да направи нещо за другата, срещу условена цена.

Чл. 337. Договорите за наем на недвижими имоти не могат да бъдат условени за повече време от десет години.

Договорите за наем на земи за обработване и на разни земеделчески индустриални заведения могат да се сключват за повече от десет, но не за повече от петнадесет години.

Ония договори за наем, които са направени за по-дълго време, се считат сключени само за десет или петнадесет години, от деня на почнуването им. Всяко условие в противен смисъл е недействително.

Чл. 338. Лицата, които могат да извършват действия, които се отнасят само до управлението на един имот, не могат да сключват договор за наем за повече от три години.

Чл. 339. Наемателят не може да пренаеме изцяло или отчасти наетия имот или да прехвърля своя договор за наем другиму, освен ако това право изрично му е дадено в договора.

Чл. 340. Пренаемателят не е задължен спрямо наемодавеца, освен до условената в договора за пренаема цена, която той дължи при завеждането на иска, без да може да противопоставя плащанията, които е направил преждевременно.

Не се считат, обаче, преждевременни ония плащания, които са направени от пренаемателя, съгласно местните обичаи.

Чл. 341. Наемодавецът е дължен по естеството на договора и без да има нужда от особено условие:

1) да предаде на наемателя наетия имот;

2) да го поддържа в състояние да може да служи за употреблението, за което е нает;

3) да обезпечи на наемателя спокойното ползуване от него през всичкото време на договора за наем.

Чл. 342. Наемодавецът е дължен да предаде имота в добро състояние и поправен в всяко отношение.

Той е дължен, през траянето на договора за наем, да прави всичките необходими поправки за поддържането на имота в състояние да служи за предназначеното му употребление, с изключение на дребните поправки, които по обичая тежат върху наемателя.

Чл. 343. Наемателят трябва да бъде обезпечен за всичките недостатъци на наетия имот, които би възпрепятствували на ползуването му от него, макар и да не са били те известни на наемодавеца в време на договора.

Ако от тия недостатъци произлезе някаква вреда за наемателя, наемодавецът е дължен да го обезщети за нея, освен, ако докаже, че не ги е знаял.

Чл. 344. Ако през траянето на договора за наем наетият имот съвършено се разруши, договорът се разваля по право; ако той се разруши отчасти, наемателят може, според обстоятелствата, да иска намаление на цената или развалянето на договора. В двата тия случаи не се плаща обезщетение, ако имотът е погинал случайно.

Чл. 345. Наемодавецът не може през траянето на договора за наема, да измени формата на наетия имот.

Чл. 346. Ако през траянето на договора за наем наетият имот има нужда от бързи поправки, които не могат да се отложат до изтичането на договора, наемателят трябва да търпи в всякой случай неудобството, което те му причиняват, макар и да се лишава, през време на извършването им от, една част на наетия имот.

Ако, обаче, тия поправки траят повече от десет дни, цената на наема се намалява съразмерно с времето и оная част от наетия имот, от която наемателят е бил лишен.

Ако извършването на поправките е от такова естество, щото до прави необитаема частта от зданието, която е нуждна за живеенето на наемателя и неговото семейство, тогава може според обстоятелствата, да се развали договора за наем.

Чл. 347. Наемодавецът не е дължен да обезпечи наемателя за безпокойствията, които трети лица могат да причинят на ползуването му, чрез самоуправни действия, когато те не претендират някое право върху наетия имот, но наемателят има право да ги преследва сам от свое име.

Ако, напротив, на наемателя е нарушено ползуването, вследствие на иск за правособственост върху наетия имот, той има право на едно намаление, съразмерно с цената на договора за наем, стига само нарушението и препятствието да са били съобщени на наемодавеца.

Чл. 348. Ако тези, които са причинили безпокойствията, чрез самоуправни действия, претендират да имат някакво право върху наетия имот, или ако наемателят е призован в съда, за да бъде осъден да напустне имота цял или отчасти, или да търпи упражнението на някакъв сервитут, той трябва да привлече наемодавеца в делото, за да го освободи от безпокойствията и ако поиска, той трябва да бъде отстранен от делото, като покаже наемодавеца, в името на когото владее.

Чл. 349. Наемателят има две главни задължения:

1) той е дължен да си служи с наетия имот, като добър домакин и за определеното в договора употребление, или ако няма подобно съглашение, за употреблението, което може да се предполага, че страните са имали предвид според обстоятелствата;

2) той е дължен да плаща цената на наема в условените срокове.

Чл. 350. Ако наемателят употребява имота за друго служене от това, за което той е бил предназначен, или го употребява по такъв начин, щото може да произлезе вреда за наемодавеца, последният може, според обстоятелствата, да иска развалянето на договора за наем.

Чл. 351. Наемателят е дължен да повърне имота такъв, какъвто го е приел, съгласно с описа му, съставен между него и наемодавеца, с изключение на това, което е погинало или се е развалило от вехтост или по непреодолима сила.

Чл. 352. Ако не е бил направен опис, предполага се, че наемателят е приел имот в добро състояние, с нуждните поправки, и е дължен да го повърне в същото състояние, освен ако се докаже противното.

Чл. 353. Наемателят е дължен, под страх на отговорност за всичките разноски, вреди и загуби, да съобщава незабавно на наемодавеца за похищенията, които бъдат извършени върху наетия имот.

Чл. 354. Наемателят отговаря за всичко, което се е повредило или изгубило в време на неговото ползуване, ако не докаже, че това е станало не по негова вина.

Той отговаря също и за повредите и за загубите, причинени от лицата на неговото семейство или на неговите пренаематели.

Чл. 355. Наемателят отговаря за пожар, ако не докаже:

че той е станал, или случайно, или по непреодолима сила, или по недостатък в постройката, или въпреки грижата, която един добър домакин обикновено полага;

или че огънят се е пренесъл от един съседен имот.

Чл. 356. Ако в една къща живеят няколко наематели, всички са отговорни за пожара, както и наемодавецът, ако и той живее там, и то всякой един съразмерно с стойността на частта, която занимава.

Ако, обаче, докажат, че пожарът е започнал в жилището на едного от тях, тогава този последният сам е отговорен.

Също, ако някой от тях докаже, че пожарът не е могъл да започне в неговото жилище, той не е отговорен.

Чл. 357. Договорът за наем, който е сключен за определено време, престава по право с изтичането на условения срок, без да има нужда от предварителна покана за напускане.

Чл. 358. Ако, след изтичането на определения в договора за наем срок, наемателят остане и се остави в владение, договорът се счита подновен, съгласно чл. чл. 374 и 385.

Чл. 359. Ако е бил поканен за напускане, наемателят, макар и да е продължил своето ползуване, не може да поддържа, че е станало мълчаливо подновяване на договора.

Чл. 360. В предвидените в предидущите два члена случаи, даденото поръчителство за наема не се простира върху задълженията, които са произлезли от продължението на срока.

Чл. 361. Договорът за наем се разваля, когато имотът съвършено е погинал.

Ако една от страните не изпълнява своите главни задължения, другата страна може да иска развалянето на договора, съгласно чл. 70.

Чл. 362. Договорът за заем не се разваля нито с смъртта на наемодавеца, нито с смъртта на наемателя.

Чл. 363. Ако наемодавецът продаде наетия имот, купувачът е дължен да съблюдава договора за наем, когато този договор е сключен преди продажбата и е констатиран с нотариален акт или с домашен акт, който има заверена дата, освен ако наемодавецът си е запазил правото да развали договора в случай на продажба.

Чл. 364. Макар наемателят да няма нотариален или домашен с заверена дата акт, ако неговото владение е по-предишно от продажбата, купувачът е дължен да го остави в ползуване, но само през времето, за което се считат сключени договорите за наем без определен срок.

Когато купувачът иска да извади наемателя, след изтичането на гореспоменатото време, той е дължен освен това, да го предизвести, съгласно чл. 373.

Чл. 365. Ако в договора за наем е условено, че в случай на продажба купувачът може да извади наемателя, този последният няма право на никакво обезщетение, нито спрямо наемодавеца, нито спрямо купувача, освен, ако е било условено противното.

Чл. 366. Купувачът, който иска да се възползува от запазеното право в договора за наем да извади наемателя в случай на продажба, е дължен да предизвести наемателя поне един месец по-напред.

Наемателят на полски имоти, както и на земеделчески и индустриални заведения, трябва да бъде предизвестен поне една година по-напред.

Чл. 367. Наемателят, който е изваден от купувача, защото е нямал договор за наем, констатиран чрез нотариален или домашен с заверена дата акт, може да иска действителните си загуби от наемодавеца.

Чл. 368. Купувачът, с условие за изкупуване, не може да се възползува от правото да извади наемателя до когато, с изтичането на определения срок за изкупуване, не стане неотменяем притежател на недвижимото имущество.

Чл. 369. Дребните поправки, които са в тежест на наемателя, ако няма противно условие, се определят от местните обичаи, и между другите поправки той трябва да извършва:

поправките на огнищата, комините и печките;

измазването на долните части на стените в стаите и другите обитаеми места, до един метър височина;

подовете на стаите, когато има само няколко дъски повредени;

стъклата на прозорците, освен ако са били счупени от град или от друга извънредна случайност и от непреодолима сила, за която наемателят не отговаря;

рамките на вратите и прозорците, преградите между долапите, ръчките, ключалките и ключовете.

Чл. 370. Не са, обаче, в тежест на наемателя ония от гореказаните поправки, които са причинени от вехтост или от непреодолима сила.

Чл. 371. Чистенето на кладенците и заходите е в тежест на наемодавеца, а чистенето на комините и хвърлянето на сметта са в тежест на наемателя.

Чл. 372. Ако договорът за наем е сключен без определен срок, наемът се счита направен за година, ако е условен по толкова на годината; за месец - ако е условен по толкова на месец; за ден - ако е условен по толкава на ден.

Чл. 373. В показаните в предидущия член наеми, всякоя от страните може да се откаже от договора занапред, като предизвести другата в следващите срокове:

ако имотът е нает по толкова на година - поне два месеци преди изтичането на годината;

ако имотът е нает по толкова на шестмесечие или тримесечие - поне един месец преди изтичането на шестмесечието или тримесечието;

ако имотът е нает по толкова на месец - петнадесет дни преди изтичането на месеца;

ако имотът е нает по толкова на ден - двадесет и четири часа по-напред.

Чл. 374. Когато наемът е бил с определен срок и след изтичането на срока наемателят е продължил да се ползува от наетия имот повече от петнадесет дни, без възражение от страна на наемодавеца, в такъв случай се счита, че наемателят задържа имота и занапред под наем с същите условия, но всяка от страните има право да се откаже от договора, когато иска, стига да предизвести другата в определения от предидущия член срок.

Когато наемът е бил за повече от година, срокът за предизвестяване е същия, като за годишен наем.

Чл. 375. В случай на разваляне на договора по вината на наемателя, последният е дължен да заплати наемната цена за времето, за което е нуждно за ново наемане.

Чл. 376. Наемодавецът не може да разваля договора за наем, макар и да заявява, че иска сам да живее в наетата къща, освен ако е условено противното.

Чл. 377. Когато е условено в договора за наем, че наемодавецът може да дойде да живее в къщата, той е дължен да предизвести наемателя за това в предвидения в чл. 373 срок.

Чл. 378. Ако в договора за наем на земи, земите са показани в по-малко или по-голямо пространство от онова, което имат в действителност, намалението или увеличението на цената на наема става само в случаите и по правилата, които са изложени в отдела за продажбата.

Чл. 379. Ако наемателят на едно имение изостави обработването, ако го не обработва като добър домакин, ако употребява наетата земя за друго назначение от онова, за което е била предназначена, или въобще ако не изпълнява условията на договора за наем, вследствие на което произлиза вреда за наемодавеца, последният може, според обстоятелствата, да развали договора.

В всички случаи наемателят отговаря за вредите, които произлизат от неизпълнението на договора.

Чл. 380. Ако наемателят, вследствие извънредни случайни събития, е изгубил всичките или поне половината от плодовете за една година, той се освобождава от една съразмерна част на наемната цена за съответствуващата година.

Той не може да иска никакво намаление, ако загубата е по-малка от половината, или макар и да е по-голяма от половината, ако тя е произлязла от обикновени случайни събития.

Чл. 381. Наемателят не може да иска намаление, ако загубата на плодовете е станала след като те са били пожънати, освен ако договорът определя за наемодавеца едно количество плодове в натура; в този случай, последният трябва да претърпи загубата за своята част, освен ако следуемата му се част не му е била предадена по вината на наемателя, или загубата е последвала подир настъпването на срока за предаването й.

Наемателят не може също да иска намаление, ако причината на загубата е съществувала и е била известна, когато е бил сключен договорът за наем.

Чл. 382. Наемателят може, с изрично съглашение, да се натовари с отговорността за извънредните случайни събития, като пожар, война, необикновено наводнение, скакалци, земетресение или всяко друго необикновено събитие.

Чл. 383. Наемът на земи без определен срок се счита сключен за времето, което е нуждно, за да събере наемателят всичките плодове на наетите земи.

Когато работните земи са разделени на части, които се обработват последователно една след друга, наемът се счита сключен за толкова години, колкото има разни части за обработване.

Чл. 384. Наемът на земи, макар и да е сключен без определен срок, престава по право с изтичането на срока, за който се предполага да е сключен, съгласно предидущия член.

Чл. 385. Ако след изтичането на наема на земи, сключен за неопределено време, наемателят продължава да владее и е оставен в владението без възражение, то от това произлиза нов договор за наем, на който действието се определя от чл. 383.

Чл. 386. Има три главни видове наем на работа:

1) наем на лица, за да работят за потребата на другиго;

2) наем на преносвачите, по сухо и по вода, за пренасяне на лица или на неща;

3) наем на предприемачи на работи по единични цени или изцяло.

Чл. 387. Никой не може да се услови да работи за потребата на другиго, освен за определено време или за определено предприятие.

Чл. 388. Преносвачите, по сухо и по вода, са подчинени, относително до пазенето и съхранението а вещите, които им са поверени, на същите задължения, както и гостилничарите, за които се говори в отдела за влога.

Чл. 389. Преносвачите по сухо и по вода, са отговорни не само за това, което са вече приели в корабите си, в колата си или на товарните си животни, но още и за това, което им е било предадено на пристанището или в складовете им, или в къщите им, за да го товарят и пренасят.

Чл. 390. Те са отговорни за изгубването и поврежданията на вещите, които им са поверени, освен ако докажат, че те са изгубени или повредени случайно или по непреодолима сила.

Чл. 391. Когато някой натовари някого да изработи нещо, може да се услови, че той ще достави само своята работа или че ще достави също и материала.

Чл. 392. Когато художникът достави материала, ако вещта погине по какъвто и да е начин, преди да бъде предадена, загубата остава в тежест на художника, освен ако този, който е поръчал вещта, е бил поканен да я приеме.

Чл. 393. Когато художникът дава само своята работа, ако вещта погине, художникът отговаря само тогава, когато вещта е погинала по негова вина.

Чл. 394. В означения в предидущия член случай, ако вещта погине, даже и не по вината на художника, преди да бъде предадена, и без да е бил поканен заръчващият да я прегледа, за да я одобри, художникът няма право да иска плата за работата, освен ако вещта е погинала вследствие на някой недостатък на материала.

Чл. 395. Когато извършването на една работа става къс или по мярка, преглеждането може да става по части, и то се предполага да е извършено за всички платени части, ако заръчващият работата плаща на художника съразмерно с извършената работа.

Чл. 396. Ако в течението на десет години от деня на свършването постройката на здание или на друга значителна работа, едното или другото се събори цяло или отчасти, или представлява видима опасност, че ще се събори по недостатък в постройката или по нездравина на почвата, архитектът и предприемачът са отговорни за това.

Искът за обезщетение трябва да се заяви в течение на две години от деня, в който се е забележил единия от гореспоменатите случаи.

Чл. 397. Когато един архитект или един предприемач се е натоварил изцяло с постройката на едно здание, според установен и условен план с притежателя на мястото, той не може да иска никакво увеличение на цената, нито под предлог, че цената на работата или на материала се е увеличила, нито под предлог, че са станали изменения или увеличения, в плана, ако тези изменения и увеличения не са били позволени писмено и не е била условена цената им с притежателя.

Чл. 398. Притежателят може да развали по своя воля договора за построяване изцяло, макар работата и да се е почнала, като обезщети предприемача за всичките негови разноски, за всичките извършени от него работи и за всичко, което той би спечелил от това предприятие.

Чл. 399. Договорът за наем на работа се разваля с смъртта на художника, архитекта или на предприемача, който е натоварен с тая работа.

Но притежателят е дължен да заплати на техните наследници, съразмерно с определената цена в съглашението, стойността на извършените работи и на приготвения материал, когато тия работи и приготвения материал могат да му бъдат полезни.

Чл. 400. Предприемачът е отговорен за работата на лицата, които той е употребил.

Чл. 401. Зидарите, дюлгерите и другите работници, които са употребени за строенето на здания или на друга работа, отдадена на предприемач, имат право на иск срещу тогова, за когото работите са извършени, само до размера на това, което той дължи на предприемача в момента на заявяването на иска.

Чл. 402. Зидарите, дюлгерите и другите работници, които се договарят направо да извършат една известна работа за определена цена, са подчинени на установените правила в настоящата глава и се считат за предприемачи на работата, която те извършват.

Чл. 403. Този, който обработва земи с задължение да дели плодовете с наемодавеца, се нарича изполичар, и договорът, който се сключва за това, се нарича договор за наем на изполица.

Установените правила въобще за наема на недвижими имоти и частно за наема на полски имоти са общи и на този договор, с следващите изменения.

Чл. 404. Случайната загуба на цялата или на част от поделимата жътва на плодове се претърпява задружно от наемодавеца и изполичара и тя не дава право на никакъв иск за обезщетение в полза на единия срещу другия.

Чл. 405. Изполичарят не може да пренаеме, нито да отстъпи полицата другиму, ако това право не му е изрично дадено в договора.

В случай на нарушение, наемодавецът има право да вземе назад ползуването от дадения на изполица имот и изполичарят е отговорен за загубите, които произлизат от неизпълнението на договора за наем.

Чл. 406. Развалянето на договора за наем на изполица може да се иска преди срока, когато има основателни причини, например, когато наемодавецът или изполичарят не изпълнява своите задължения, или когато една постоянна болест направи изполичаря неспособен да обработва земите, или в други подобни случаи.

Оценението на тия причини е предоставено на усмотрението и справедливостта на съда.

Чл. 407. Договорът за наем на изполица се прекратява с смъртта на изполичаря в края на текущата земеделческа година; но, ако смъртта е последвала в шестех последни месеци, наследниците на покойния имат право да продължат договора за наем още за следващата година.

Чл. 408. За всичко това, което не е определено от предшествуващите разпореждания или с изрични съглашения, пазят се в договора за наем на изполица местните обичаи.

В отсъствието на местни обичаи или на изрични съглашения, пазят се следващите правила.

Чл. 409. Добитъкът, който е нужден за обработване на земята, храната за добитъка и сечивата, които са нуждни за експлоатирането на земята, се доставят от изполичаря.

Чл. 410. Семената се доставят от наемодавеца.

Чл. 411. Разноските, които е направил изполичарят за обработването на земята и за събирането на плодовете са в негова тежест.

Чл. 412. Изполичарят не може да събира произведенията от наетите имоти, без да е известил за това наемодавеца.

Чл. 413. Всичките произведения на наетия имот се делят на половина между наемодавеца и изполичаря, след като се извади семето.

Чл. 414. Договорът за наем на изполица, без определен срок, се счита сключен само за една земеделческа година.

Ако месец март е изтекъл, без да е имало съобщение между страните за отказване от договора, той се счита подновен още за една година.

Чл. 415. Наем на добитък има няколко видове:

обикновен наем на добитък;

наем на добитък по половина;

наем на добитък заедно с имение.

Чл. 416. Под наем може да се даде всякакъв вид добитък, който е способен да се разплодява или е полезен за земледелието и търговията.

Чл. 417. Ако няма особени съглашения, договорите за наем на добитък се уреждат от правилата, изложени в следващите отделения.

Чл. 418. Обикновеният наем на добитък е договор, чрез който се дава добитък другиму да го пази, да го храни и да го гледа с условие, щото наемателят да добие половината от увеличението му. Увеличението се състои както в разплодяването, така и в по-голямата стойност, която животните могат да имат в края на наема в сравнение с стойността, която са имали в началото.

Чл. 419. Оценението на добитък в договора за наем не прехвърля собствеността върху наемателя: то няма друго действие, освен да определи загубата или ползата, която може да произлезе от добитъка, при свършването на наема.

Чл. 420. Наемателят на добитък е дължен да се грижи, като добър домакин, за запазването на добитъка, който му е даден под наем.

Чл. 421. Наемателят не отговаря за случайните събития, освен ако може да му се вмени една предшествуваща грешка, без която загубата не би последвала.

Чл. 422. В случай на спор, наемателят трябва да докаже случайното събитие, а наемодавецът трябва да докаже грешката, която отдава на наемателя.

Чл. 423. Наемателят, който не се е задължил да плаща загубите от случайните събития, е дължен всякога да даде сметка за кожите на погиналия добитък.

Чл. 424. Ако добитъкът е погинал или неговата първоначална стойност се е намалила, не по вината на наемателя, загубата е в тежест на наемодавеца.

Чл. 425. Наемателят сам се ползува от млякото, от тора и от работата на добитъка.

Вълната и плодът се делят по равно.

Чл. 426. Не може да се условва:

наемателят да тегли повече от половината загуба на животните, когато тя последва от случайно събитие и не по негова вина;

той да участвува в загубата с по-голяма част от колкото в ползата;

наемодавецът, при изтичане срока на договора, да сметне за внесен капитал нещо повече от дадения под наем добитък.

Всяко подобно съглашение е недействително.

Чл. 427. Наемателят не може да разполага нито с едно животно от стадото, нито от тези, които влизат в наема, нито от техния плод, без съгласието на наемодавеца, а така също и този последният няма това право, без съгласието на наемателя.

Ако, обаче, продажбата е износна, а при все това една от страните се противи на това, другата страна може да изиска разрешение от съда за продажбата.

Чл. 428. Когато наемателят на добитъка на едно лице е същевременно наемател на земите на друго лице, договорът за наем на добитъка трябва да се съобщи на наемодавеца на наетите недвижими имущества. В противен случай, този последният може да секвестира и продаде добитъка, за да се удовлетвори за това, което наемателят му дължи.

Чл. 429. Наемателят не може да стриже добитъка, който му е даден под наем, без да е известил по-напред наемодавеца.

Чл. 430. Ако времето, през което трябва да трае наемът на добитък, не е определено в договора, наемът се счита, че е направен за три години.

Чл. 431. Наемодавецът може по-рано да иска развалянето на договора, ако наемателят не изпълнява своите задължения.

Чл. 432. След изтичането срока на договора за наем или в време на развалянето му, прави се ново оценение на дадения под наем добитък.

Наемодавецът може да избере от стадото всякакъв вид добитък до размера на първоначалното оценение.

Остатъкът се дели по равно.

Ако няма достатъчно животни, за да се достигне първоначалното оценение, наемодавецът взема тези, които остават, без да е дължен наемателят да участвува в загубата.

Чл. 433. Наемът на добитък по половина е едно дружество, в което всякой един от договарящите се дава половината от добитъка, който става общ за ползата или за загубата.

Чл. 434. Наемателят сам се ползува, както в обикновения наем за добитък, от млякото, тора и работата на животните.

Наемодавецът има право само на половината от вълната и плода.

Чл. 435. За всичко останало, правилата на обикновения наем на добитък се прилагат на наема на добитък по половина.

Чл. 436. Наемът на добитък заедно с имение, така наречен демир-баш, е онзи, чрез който се дава под наем едно имение с условие, щото при изтичането срока на наема, наемателят да остави добитък за една стойност, равна на оценката на получения от него добитък.

Чл. 437. Оценението на предадения добитък не прехвърля собствеността върху наемателя, но при все това, то туря добитъка на негов риск.

Чл. 438.Всичките приходи принадлежат на наемателя, догдето трае наема, ако няма противно съглашение.

Чл. 439. В наема на добитък заедно с имение, торът не става частен приход на наемателя, но той принадлежи на имението, за обработването, на което само трябва да бъде употребен.

Чл. 440. Загубата на една част или на всичкия добитък, която е станала случайно, е всичката в тежест на наемателя, ако другояче не е било условено.

Чл. 441. След изтичането срока на наема, наемателят не може да задържи добитъка, който влиза в наема, като заплати стойността на първоначалното оценение, но той трябва да остави добитък за една стойност, равна на стойността на добитъка, който той е получил.

Всичкият констатиран недостатък в стойността на добитъка е в тежест на наемателя, който трябва да го заплати; всичкият излишек пък е негово притежание.

Чл. 442. Наемът на добитък се свършва същевременно с наема на имението.

Чл. 443. За всичко останало, наемът на добитък заедно с имението е подчинен на всичките правила за обикновения наем на добитък.

Чл. 444. Дружеството е договор, чрез който две или повече лица се съгласяват да турят нещо в общо, с цел да делят ползата, която може да последва от това.

Чл. 445. Всяко дружество трябва да има за предмет позволено нещо и да бъде сключено за общия интерес на страните.

Всякой съдружник трябва да внесе в дружеството или пари, или други имоти, или своята работа.

Чл. 446. Дружествата са общи или частни.

Чл. 447. Има два вида общи дружества: дружеството на всичките настоящи имоти и общо дружество на всичките печалби.

Чл. 448. Дружеството на всичките настоящи имоти е онова, чрез което страните турят общо всичките движими и недвижими имущества, които владеят в време на съставянето на дружеството, и ползите, които ще могат да изтеглят от тях.

Страните могат също да турят в дружеството и всякакъв друг вид ползи, които би получили отпосле; но имотите, които те могат да придобият след съставянето на дружеството по наследство или дарение, не влизат в това дружество, освен само за ползуването от тях. Всяко съглашение, което се стреми да направи собствеността на тези имоти обща, е недействително.

Чл. 449. Общото дружество на печалби обема всичко това, което страните могат да придобият с своята промишленост, на каквото и основание да бъде, догдето трае дружеството. Имуществата, както движими, така и недвижими, които всякой един от съдружниците владее в време на сключването на договора, не влизат в дружеството, освен само за ползуването.

Чл. 450. Простото съглашение за съставяне на общо дружество, без друго обяснение, не създава освен общо дружество на печалби.

Чл. 451. Никакво общо дружество не може да се състави, освен между лица, които са способни да правят и получават дарение едно от друго, и на които не се запращава да си отстъпват един другиму ползи в ущърб на други лица.

Чл. 452. Частно дружество е онова, което има за предмет няколко определени вещи или тяхното ползуване, или плодовете, които могат да се добият от тях.

Чл. 453. Частно дружество е така също договорът, чрез който няколко лица се сдружават за едно определено предприятие или за упражняването на някое занятие.

Чл. 454. Дружеството започва в самия момент, когато е сключен договорът, ако за това не е определено друго време.

Чл. 455. Ако няма съглашение за траянето на дружеството, то се счита сключено за целия живот на съдружниците с показаните в чл. 479 ограничения. Ако, обаче, е въпрос за една работа, която може да трае само определено време, дружеството се счита сключено за всичкото време, в продължение на което ще трае тази работа.

Чл. 456. Всякой съдружник е дължен спрямо дружеството за всичко това, което той е обещал да внесе в него.

Когато този внос се състои от една известна и определена вещ, от която дружеството е отстранено по съдебен ред, съдружникът, който я е внесъл, е гарант спрямо дружеството за нея по същия начин, по който продавачът е гарант спрямо купувача за съдебното му отстранение от купената вещ.

Чл. 457. Съдружникът, който е бил дължен да внесе в дружеството една сума пари и който не е внесъл тази сума, дължи по закона нейните лихви от деня, в който той е трябвало да я внесе, независимо от загубите, ако има такива.

Същото правило се пази за сумите, които съдружникът би взел от касата на дружеството от деня, в който ги е изтеглил за своя частна полза.

Чл. 458. Съдружниците, които са се задължили да употребяват своята работа за дружеството, трябва да дадат сметка за всичките извлечени печалби от тази работа, която е предмет на дружеството.

Чл. 459. Ако един от съдружниците е кредитор за своя частна сметка на една изискуема сума спрямо едно лице, което е длъжник спрямо дружествата за една тоже изискуема сума, той трябва да прихване това, което получава от длъжника, върху вземането на дружеството и върху своето, съразмерно с двете вземания, макар с разписката и да е направил цялото прихващане върху своето частно вземане. Но ако е казал в разписката, че прихващането е направено цяло върху вземането на дружеството, това заявление има сила.

Чл. 460. Ако един от съдружниците е получил цялата своя част от едно общо вземане и после длъжникът стане несъстоятелен, този съдружник трябва да внесе в касата това, което е получил, макар и да е издал разписка само за своята част.

Чл. 461. Всякой от съдружниците е дължен спрямо дружеството за загубите, които му е причинил по своя вина, без да може да ги прихване с ползите, които му е доставил в други работи.

Чл. 462. Ако вещите, на които ползуването само е турено в дружеството, са известни и определени вещи, които не се унищожават чрез употребление, те остават на риска на съдружника, комуто те принадлежат.

Ако тези вещи се унищожават чрез употребление, ако сами се развалят с изминаване на време, ако са били предназначени, за да бъдат продадени или са били турени в дружеството под опис и оценение, те са на риска на дружеството.

Ако вещта е била оценена, съдружникът не може да иска да му се повърне, освен сумата на оценението.

Чл. 463. Съдружникът има право на иск против дружеството не само за повръщане на изразходваните от него за сметка на дружеството суми, но още и за задълженията, които е сключил той добросъвестно по делата на дружеството, както и за загубите, които е претърпял вследствие рисковете, неразделни от действията му за дружеството.

Чл. 464. Ако договорът за дружеството не определя частта на всякой съдружник в ползата или в загубата, тази част е съразмерна с това, което всякой един е внесъл в капитала на дружеството.

Ако някой от съдружниците е внесъл само своята работа, неговата част в ползата или в загубата е равна на частта на онзи съдружник, който по-малко капитал е внесъл.

Чл. 465. Ако съдружниците са се съгласили, щото един от тях или едно трето лице да определи частите на всекиго от тях от ползата или загубата, това определение, по заявление на заинтересувания съдружник, може да бъде изменено от съда, но само тогава, ако то е очевидно противно на справедливостта.

Никакво заявление по този предмет не се приема, ако са изтекли три месеци от деня, в който недоволният съдружник се е известил за определението, или ако той е почнал вече да го изпълнява.

Чл. 466. Съглашението, което предоставя на едного или няколко от съдружниците всичката полза, е недействително.

Недействително е така също съглашението, чрез което капиталите или предметите, които са внесени в дружеството от едного или няколко съдружници, са обявени за свободни от всяко участие в загуби.

Чл. 467. Съдружникът, който е натоварен от самия дружествен договор с управлението делата на дружеството, може да направи, въпреки възражението на другите съдружници, всичките действия, които зависят от неговото управление, стига само да ги направи добросъвестно.

Тази власт не може да бъде отеглена, догдето трае дружеството, без законна причина; но, ако това право е дадено с акт, който е съставен след дружествения договор, то може да се отмени като просто пълномощие.

Чл. 468. Ако няколко съдружници са натоварени да управляват, без да бъдат определени техните обязаности или без да е казано, че единия не може да действува без другия, всякой един от тях може да върши отделно всичките действия по това управление.

Чл. 469. Ако е условено, че един от управляващите не може нищо да направи без другите, един сам не може, без ново съглашение, да действува в отсъствието на другите, макар някой от последните да е в действителна невъзможност да участвува в управлението, освен ако се касае за действия, които не търпят отлагане и от неизвършването на които може да произлезе важна и непоправима загуба за дружеството.

Чл. 470. Когато няма особени условия за начина на управление, пазят се следващите правила:

1) предполага се, че съдружниците са си дали взаимно властта да управляват един за друг. Това, което всякой един прави, е действително и за частта на неговите съдружници, без да е взел тяхното съгласие, но тези последните или един от тях имат право да се противят на операцията, преди тя да бъде сключена. Ако, обаче, болшинството от съдружниците реши, че операцията е полезна за дружеството, тя може да бъде извършена;

2) всякой съдружник може да си служи с вещите, които принадлежат на дружеството, стига само да ги употребява според тяхното определено от обичая предназначение и да не си служи с тях против интереса на дружеството, или по такъв начин, щото да възпрепятствува на своите съдружници да си служат с тях съгласно правото им;

3) всякой съдружник има право да задължи своите съдружници да участвуват с него в разноските, които са нуждни за съхраняването на вещите на дружеството;

4) един от съдружниците не може да направи нововъведение в недвижимите имущества, които зависят от дружеството, макар и да намира тия нововъведения полезни за дружеството, ако другите съдружници не се съгласят за това.

Чл. 471. Съдружникът, който никак не е управляващ делата на дружеството, не може нито да продава, нито да обременява с задължения, даже и движимите вещи, които зависят от дружеството.

Чл. 472. Всякой един от съдружниците има право да си присъдружи, без съгласието на другите, едно трето лице за частта, която има в дружеството, но той не може без това съгласие да го присъдружи към дружеството, даже и тогава, когато той управлява дружеството.

Чл. 473. В всичките дружества, освен търговските, съдружниците не отговарят, солидарно за дълговете на дружеството, и един от съдружниците не може да задължи другите, ако те не са го упълномощили за това.

Чл. 474. Съдружниците отговарят спрямо кредитора, с когото са сключили договор, всякой един за по равна част, макар някой от тях да има в дружеството по-малка част, освен ако договорът е ограничил задължението на последния до размера на неговата част.

Чл. 475. Условието, че задължението е сключено за сметка на дружеството, задължава само съдружника, който го е сключил, а не другите, освен ако последните са го упълномощили, или ако вещта е отишла в полза на дружеството.

Чл. 476. Дружеството се прекратява:

1) с изтичането на времето, за което то е било сключено;

2) с изчезването на капитала или свършването на предприятието;

3) с смъртта на едного от съдружниците;

4) с запрещението или несъстоятелността на едного от съдружниците;

5) с заявлението на едного или на няколко съдружници, че не искат вече да участвуват в дружеството.

Чл. 477. Ако един от съдружниците е обещал да тури в общо собствеността на една вещ и тя погине преди да е била внесена, дружеството се прекратява по отношение на всичките съдружници.

То така също се прекратява в всякой случай с изгубването на вещта, когато само ползуването е било турено в общо, а собствеността е останала у съдружника.

Но то не се прекратява с изгубването на вещта, собствеността на която е била вече предадена на дружеството.

Чл. 478. Може да се условва, щото, в случай на смърт на едного от съдружниците, дружеството да продължава с неговия наследник или само между приживелите съдружници.

В втория случай, наследникът на покойния има право да иска делбата само на тези дружествени имоти, които са се намирали в време на смъртта, и той не участвува в последващите права, освен ако те съставят едно необходимо последствие на направените операции преди смъртта на съдружника, когото той наследва.

Чл. 479. Прекратяването на дружеството по желанието на едного от съдружниците се прилага само на дружествата, траянето на които е ограничено и то става чрез едно отказване, съобщено на всичките съдружници, стига само това отказване да е добросъвестно и да е направено на време.

Чл. 480. Отказването е недобросъвестно, когато съдружникът се отказва от дружеството с цел да добие сам ползата, която съдружниците са предполагали да извлекат заедно.

То се счита направено не на време, когато дружествените вещи не се намират вече в цялост и интересът на дружеството изисква да се отложи неговото прекратяване.

Чл. 481. Прекратяването на дружеството, което е сключено за едно определено време, не може да се иска от едного от съдружниците, преди изтичането на условения срок, освен ако има основателни причини, като например, когато един от съдружниците не изпълнява своите задължения или една постоянна болест го прави неспособен за делата на дружеството, или други подобни случаи.

Оценението на такива причини се оставя на осмотрението на съда.

Чл. 482. Правилата за делбата на наследствата, формата на тази делба и задълженията, които произлизат от нея между сънаследниците, се прилагат и на делбата между съдружници, когато се прекрати дружеството.

Чл. 483. Пълномощието е договор, чрез който едно лице се задължава безвъзмездно или за някое възнаграждение да направи нещо за сметка на едно друго лице, което го е натоварило с това.

Чл. 484. Пълномощието може да бъде дадено изрично или мълчаливо.

Приемането може също да бъде мълчаливо и да произлиза от изпълнението на пълномощието, което пълномощникът е извършил.

Чл. 485. Пълномощието е безвъзмездно, ако няма противно съглашение.

Чл. 486. Пълномощието е частно само за една или за няколко работи, или пък то е общо за всичките работи на упълномощителя.

Чл. 487. Пълномощието, съставено в общи изражения, се отнася само до управлението на работите на упълномощителя.

Ако е въпрос да се отчуждава, да се ипотекира или да се направят други действия, които надминават обикновеното управление, пълномощието трябва да бъде изрично.

Чл. 488. Пълномощникът не може да направи нищо повече от това, което е предвидено в неговото пълномощно; правото да се спогажда не заключава в себе си право да учреждава помирителен съд.

Чл. 489. Освободеният от настойничеството непълнолетен, може да бъде избран за пълномощник; но упълномощителят няма право на иск против непълнолетния пълномощник, освен по общите правила относително задълженията на непълнолетните.

Чл. 490. Когато пълномощникът действува от свое име, упълномощителят няма права на иск против тези, с които пълномощникът е сключил договор, и тези последните нямат право на иск против упълномощителя.

В този случай, пълномощникът е непосредствено задължен спрямо лицето, с което е сключил договор, като да е била работата негова.

Чл. 491. Пълномощникът е дължен да изпълни пълномощието, до когато стои натоварен с него и е отговорен за загубите, които могат да произлязат от неговото неизпълнение.

Той е така също дължен да довърши и след смъртта на упълномощителя работата, която е бил започнал при живота му, ако от забавянето на изпълнението може да има някоя вреда.

Чл. 492. Пълномощникът отговаря не само за злоумишлеността, но още и за грешките, които е направил при изпълнението на пълномощието.

Отговорността за грешките се прилага с по-малка строгост, когато пълномощието е безвъзмездно, отколкото в противния случай.

Чл. 493. Всеки пълномощник е дължен да даде сметка за своите действия и да предаде на упълномощителя всичко това, което е получил по силата на пълномощието, макар това, което е получил, и да не се е дължало на упълномощителя.

Чл. 494. Пълномощникът отговаря за тогова, когото е поставил вместо себе си:

1) когато не е имал право да се замести с другиго;

2) когато това право му е било предоставено, без да е означено лице, и избраното от него лице е било очевидно неспособно или несъстоятелно.

В всичките случаи, упълномощителят може да действува непосредствено против лицето, което пълномощникът е поставил вместо себе.

Чл. 495. Когато има няколко пълномощници, които са назначени с един и същ акт, няма по между им солидарна отговорност, освен ако тя е изрично условена.

Чл. 496. Пълномощникът дължи лихвите на сумите, които е употребил за своя потреба, от деня на това употребление, и на ония, които той остава да дължи, от деня, в който е поканен да ги внесе.

Чл. 497. Пълномощникът, който е дал на страната, с която е сключил договор в това си качество, достатъчно сведения за обема на своите пълномощия, не дължи никакво обезпечение за това, което би направил извън пределите на пълномощието, освен ако лично се е задължил за това.

Чл. 498. Упълномощителят е дължен да изпълни задълженията, сключени от пълномощника, съгласно пълномощията, които му е дал.

Той не отговаря за това, което пълномощникът е направил извън тези пълномощия, освен ако го е потвърдил изрично или мълчаливо.

Чл. 499. Упълномощителят е дължен да повърне на пълномощника направените разноски по изпълнението на пълномощието и да му заплати възнаграждението, ако такова му е обещал.

Ако няма никаква грешка, която да може да се вмени на пълномощника, упълномощителят не може да се откаже да направи това повръщане и заплащане, макар работата да не е сполучила, нито да намали сумата на направените разноски под предлог, че те би могли да бъдат по-малко.

Чл. 500. Упълномощителят е дължен така също да обезщети пълномощника за загубите, които последният е претърпял по повод на своето управление, когато никаква грешка не може да му бъде вменена.

Чл. 501. Упълномощителят дължи на пълномощника лихвите на сумите, които последният е изразходвал за него от деня на тяхното доказано изразходване.

Чл. 502. Ако пълномощието е дадено от няколко лица за една обща работа, всякой един от тях е отговорен солидарно спрямо пълномощника за всичките действия на пълномощието.

Чл. 503. Пълномощието се прекратява:

с оттеглянето му от упълномощителя;

с отказването на пълномощника;

с смъртта, с запрещението или с обявената несъстоятелност било на упълномощителя, било на пълномощника;

с ограниченото запрещение на упълномощителя или на пълномощника, ако пълномощието има за предмет такива действия, които те не би могли да извършат непосредствено без съдействието на попечителя.

Чл. 504. Упълномощителят може, когато иска, да оттегли пълномощието и да принуди пълномощника да му повърне пълномощното.

Чл. 505. Оттеглянето на пълномощието, което съобщено само на пълномощника, няма действие в отношение на трети лица, които, без да знаят това оттегляне, добросъвестно са имали дела с пълномощника; но упълномощителят има право на обратен иск против пълномощника.

Чл. 506. Назначението на нов пълномощник за същата работа отменява пълномощието на първия от деня, в който назначението е било съобщено нему.

Чл. 507. Пълномощникът може да се откаже от пълномощието, като съобщи своето отказване на упълномощителя.

Обаче, ако това отказване е вредително за упълномощителя, той трябва да бъде обезщетен от пълномощника, освен ако този последният не може да продължава изпълнението на пълномощието, без да претърпи той значителна вреда от това.

Чл. 508. Това, което е извършил пълномощникът от името на упълномощителя, без да знае за смъртта му или за някоя от другите причини, които прекратяват пълномощието, е действително, стига само тези, с които е сключил договор, да са действували добросъвестно.

Чл. 509. Спогодбата е договор, чрез който страните, като си правят взаимно отстъпки, прекратяват една съществуваща вече препирня или предвардват една препирня, която може да се появи.

Чл. 510. За да може едно лице да се спогажда, трябва то да е способно да разполага с предметите, които се заключават в спогодбата.

Чл. 511. Спогодбата може да става и върху такъв граждански иск, който произтича от престъпно деяние.

Спогодбата не препятствува на прокурорския надзор да преследва виновните.

Чл. 512. В спогодбата може да се услови, щото този, който я не изпълни, да плати за неустойка известна сума на другата страна.

Тази неустойка е обезщетение за причинените загуби от забавянето. Задължението за изпълнение на спогодбата не се обезсилва с плащането на неустойката.

Чл. 513. Спогодбата не се простира извън пределите на това, което съставлява неин предмет; отричането от всички права и искове заключава само това, което се отнася до препирните, които са предизвикали спогодбата.

Чл. 514. Спогодбата прекратява само препирните, които са показани в нея, било че страните са изявили своето намерение, чрез особени или общи изражения, било, че това намерение се явява като едно необходимо последствие от това, което е било изразено.

Чл. 515. Ако този, който е направил спогодба за едно свое собствено право, придобие отпосле едно подобно право от друго лице, той, по отношение на новопридобитото право, не е свързан от по-напрежната спогодба.

Чл. 516. Спогодбата, която е направило едно от заинтересуваните лица, не свързва другите и не може да се противопоставя от тях.

Чл. 517. Спогодбата има между страните сила на влязло в законна сила решение.

Тя не може да се оспорва по причина на погрешка в правото, нито по причина на повреда, но погрешката в пресмятането трябва да се поправи.

Чл. 518. Иск за унищожение се допуска против спогодбата в случаите на измама, на насилие или на погрешка в лицето или в предмета на препирнята.

Чл. 519. Така също може да се оспорва една спогодба, която е направена в изпълнение на един недействителен документ, освен ако страните изрично са се спогодили върху недействителността.

Чл. 520. Спогодбата, която е направена върху документи, които отпосле са били припознати за фалшиви, е изцяло недействителна.

Чл. 521. Така също може да се иска унищожаването на спогодбата когато е направена по едно дело, което е било свършено с влязло в законна сила решение, за което страните или едната от тях никак не са знаяли.

Чл. 522. Когато страните са се спогодили, изобщо, върху всичките работи, които те могат да имат помежду си, документите, които им са били тогава неизвестни и които по-отпосле са били открити, не са достатъчна причина за оспорване на спогодбата, освен ако са били скрити от противната страна.

Но спогодбата е недействителна, когато тя се отнася до един само предмет и се докаже с документи, които са били открити по-после, че една от страните не е имала никакво право върху този същи предмет.

Чл. 523. Рента, сир. периодическо плащане в пари или в припаси, може да се установи, чрез възмездно или безвъзмездно отстъпване на едно недвижимо имущество или на един капитал, повръщането на които отстъпвачът няма право да иска.

Рентата може да бъде вечна или пожизнена.

Чл. 524. Отстъпването на недвижими имущества, споменато в предидущия член, прехвърля върху приобретателя пълната собственост на недвижимите имущества, въпреки всяко противно условие.

Ако отстъпването е направено възмездно, то е подчинено на правилата, които са установени за продажбата; ако то е направено безвъзмездно, то е подчинено на правилата, които са установени за даренията.

Чл. 525. Рентата, установена срещу един капитал, трябва да бъде обезпечена с ипотека върху известни и определени поземлени имоти. Рентата установена срещу отстъпване недвижими имоти се обезпечава с ипотека върху отстъпените имоти. В противен случай, кредиторът може да изиска обратно капитала на недвижимия имот, който е отстъпил за установяване рентата.

Чл. 526. Вечната рента може да бъде изкупена от длъжника, въпреки всяко противно съглашение.

При все това може да се условява, че изкупуването не може да стане през живота на кредитора или преди един определен срок, който не може да бъде по-дълъг от десет години.

Когато е условен по-дълъг срок, той се намалява до определения по-горе.

Чл. 527. Изкупуването на вечна рента, установена срещу вносен капитал, става с повръщането на този капитал, а изкупуването на рента, установена срещу отстъпване недвижим имот, става с заплащането на една сума пари, която съответствува на годишната рента, капитализирана върху основата на законна лихва. Ако рентата се състои в припаси, тя се пресмята в пари на основание на тяхната средна цена през последните пет години. Ако в договора е била определена по-малка сума за изкупуване, в подобен случай, длъжникът се освобождава от годишната рента с заплащането на определената сума.

Чл. 528. Освен показаните в договора случаи, кредиторът на рента може да изиска нейното изкупуване:

1) ако подир формално поканване, длъжникът не е заплатил рентата в продължение на две последващи години;

2) ако не дава на кредитора обезпеченията, които му е обещал в договора;

3) ако дадените обезпечения са изчезнали и той не ги замени с други от равна стойност;

4) ако, вследствие на отчуждение или на делба недвижимото имущество, което служи за обезпечение рентата, се раздели между повече от трима притежатели;

5) ако длъжникът бъде обявен несъстоятелен, освен когато имотът, който служи за обезпечение рентата, се намира у трето лице и това последното заяви, че ще плаща рентата.

Чл. 529. Чл. чл. 526, 527 и 528 се прилагат на всяко друго вечно периодическо плащане, установено чрез завещание или по друг начин.

Чл. 530. Пожизнената рента, която е установена, чрез дарение или чрез завещание, подлежи на намаление, ако тя надминава частта, с която е позволено да се разполага; тя е недействителна, ако е направена в полза на лице, което е неспособно да получава по дарение или по завещание.

Чл. 531. Пожизнената рента може да бъде установена било върху живота на тогова, който ще получава рентата, било върху живота на едно трето лице.

Чл. 532. Рентата може да бъде установена върху живота на едно или няколко лица.

Чл. 533. Тя може да бъде установена в полза на едно трето лице, макар един друг да е заплатил нейната цена.

В този случай пожизнената рента, ако и да има характер на дарение, не е подчинена на установените формалности за даренията; но тя подлежи на намаление или тя е недействителна в показаните случаи в чл. 530.

Чл. 534. Всякой договор за пожизнена рента, установена върху едно лице, което е било вече умряло в момента на договора, не произвежда никакво действие.

Чл. 535. Този, в полза на когото е била установена пожизнената рента срещу една цена, може да иска унищожението на договора, ако длъжникът не му даде условените обезпечения за неговото изпълнение.

Чл. 536. Незаплащането само на изтеклите платежи на рентата не дава право на тогова, в полза на когото пожизнената рента е установена, да иска повръщането на капитала или на отстъпеното от него недвижимо имущество. Той има само право да секвестира и да иска да се продадат имотите на своя длъжник и от стойността им да се употреби една сума, достатъчна за обезпечение изплащането на рентата.

Чл. 537. Длъжникът на рентата не може да се освободи от нея с предлагане да повърне капитала и с отказване от заплатените вече периодически платежи; той е дължен да плаща рентата през целия живот на лицето, върху което тя е установена, колкото и да е дълъг живота на това лице и колкото тягостно и да стане плащането на рентата.

Чл. 538. Пожизнената рента се дължи на притежателя съразмерно с дните, които е проживял.

При все това, ако е било условено, че тя ще се плаща отнапред, всякой платеж се придобива от деня, в който плащането е трябвало да стане.

Чл. 539. Само когато рентата е установена безвъзмездно, може да се услови, че тя не подлежи на секвестър.

Чл. 540. Пожизнената рента не се погасява чрез изгубването гражданските права на кредитора; в такъв случай, тя трябва да се плаща през целия му живот на показаните от закона лица.

Чл. 541. Застраховането е договор, чрез който застрахователят, срещу една определена от страните цена, се задължава да отговаря за случайната вреда, която би претърпели застрахованите движими или недвижими имоти.

Чл. 542. Двама или няколко притежатели могат да застраховат взаимно случайната вреда, която би претърпели техните имоти. Това се нарича взаимно застраховане.

Обезщетението за вредата се плаща от всичките договарящи се съразмерно с стойността за застрахованите имоти на всекиго от тях, ако не е условено другояче.

Чл. 543. Договорът не произвежда никакво действие за онази част от застраховането, която надминава действителната стойност на застрахования имот, освен ако е станала от застрахователя предварителна оценка на имота.

За цялата стойност на имота може да стане само едно застраховане. Ако съществуват две или повече застрахования върху един и същ имот, всякой застраховател ще отговаря за вредата, съразмерно с застрахованата сума, така щото тази последната да се заплати от всичките само веднъж.

Обезщетението не може да бъде по-малко от застрахованата стойност.

Чл. 544. Договорът за застраховане е недействителен, ако в момента на сключването му притежателят е знаял, че вредата, за която става застраховането, е станала вече, или застрахователят е знаял, че вредата не може вече да стане.

Чл. 545. Притежателят на застрахования имот е дължен да извести застрахователя за станалата вреда в месечен срок от деня, в който е узнал за станалата вреда.

Ако не стори това, притежателят губи една десета част от цената на застраховането.

С съглашение между договарящите се не може по никой начин да се намалява срока, предвиден в този член, нито да се увеличава предвидената загуба една десета част.

Чл. 546. Законът не дава никакво право на иск за плащане на дълг, който произтича от игра или от обзалог.

Чл. 547. Допускат се искове за дългове, произходящи само от такива игри и обзалагания, които способствуват за упражнението на тялото, като тези, които имат за цел обучението в употребление на оръжие, препускане пеша или на кон, или с кола и други подобни на тях.

Съдът, обаче, може да отхвърли иска, когато сумата която е условена в играта или обзалога, е извънмерна.

Чл. 548. Този, който е изгубил, не може в никой случай да иска повръщането на това, което доброволно е заплатил, освен ако е имало измама или лукавство от страна на тогова, който е спечелил и ако изгубилият е непълнолетен, запретен или се намира под попечителство.

Чл. 549. Заемът за послужване е безвъзмезден договор, чрез който една от страните предава една вещ на другата, за да си служи с нея в продължение на определено време или за определено служене, с задължение да повърне същата вещ.

Чл. 550. Задълженията, които произтичат от заема за послужване, преминават върху наследниците на заемодавеца и на заемателя.

Ако, обаче, заемът е бил направен изключително на заемателя и лично нему, неговите наследници не могат да продължават да се ползуват от заемената вещ.

Чл. 551. Заемателят е дължен да бди като добър домакин, за пазенето и за съхранението на заемената вещ и не може да си служи с нея, освен за служенето, определено от естеството на вещта или от съглашението, под страх да отговаря за вреди и загуби.

Чл. 552. Ако заемателят употребява вещта за друго служене или в продължение на по-дълго време от определеното той отговаря за загубата, която е станала даже случайно, освен ако докаже, че вещта би погинала така също, макар и да не е била употребена за друго служене или макар и да е бил повърнал на определения в договора срок.

Чл. 553. Ако вещта погине по една случайност, от която заемателят би могъл да я избави, като употреби собствената си вещ или ако, като не е могъл да избави, освен едната от двете вещи е предпочел своята, той е отговорен за загубата на другата.

Чл. 554. Ако вещта е била оценена в време на заемането, погиването, даже станало случайно, е в тежест на заемателя, когато няма противно съглашение.

Чл. 555. Ако вещта се поврежда от самото действие на употреблението, за което е била заменена и без вина на заемателя последният не отговаря за повреждането.

Чл. 556. Заемателят, който е направил някакви разноски за да си служи с заемената вещ, не може да иска повръщането им.

Чл. 557. Ако няколко лица задружно са взели на заем една и съща вещ, те отговарят солидарно спрямо заемодавеца.

Чл. 558. Заемодавецът не може да взема назад заемената вещ, освен след изтичането на определения срок, или, ако няма съглашение за това, след като вещта е послужила за употреблението, за което е била заемена.

Но, ако в течение на този срок или преди да е престанала нуждата на заемателя от вещта, възникне за заемодавеца една бърза и непредвидена нужда, за да си служи с вещта, заемателят е дължен да я повърне.

Чл. 559. Ако нито срокът, нито служенето е определено, заемодавецът има право да си взема вещта, когато иска.

Чл. 560. Ако в течение на срока за заема, заемателят е бил принуден да направи за съхранението на вещта някои необикновени разноски, които са били нуждни и толкова неотлагателни, щото той не е могъл да предизвести за тях заемодавеца, последният е дължен да ги повърна на заемателя.

Чл. 561. Ако заемената вещ има такива недостатъци, които могат да причинят повреда на тогова, който си служи с нея, заемодавецът е дължен да заплати повредата, ако, като е знаял недостатъците на вещта не е известил за тях заемателя.

Чл. 562. Заемът е договор, чрез който едната страна предава на другата едно определено количество вещи, с задължение от тази последната да повърне също толкова вещи от същия вид и качество.

Чл. 563. Чрез действието на заема, заемателят става притежател на заемената вещ, която погинва за негова сметка по какъвто начин и да е станало погинването.

Чл. 564. Задължението, което произлиза от заем на пари, е всякога изобщо за означената в договора сума, а не за същите монети, получени при сключването на заема.

Ако курсът на тези монети се е увеличил или намалил преди да настъпи определения срок за изплащане, длъжникът е дължен да повърне цялата заемена сума в какви да било монети, които се намират в обръщение, и то по курса им в време на изплащането.

Чл. 565. Изложеното в предидущия член правило не се прилага, когато са били дадени златни или сребърни монети с условие, щото повръщането им да стане в същите видове и количества монети.

Ако вътрешната стойност на монетите е била изменена, или ако не може да се намерят същите видове монети, или ако те са извадени от обръщение, тогава се повръща равноценността на вътрешната стойност, която са имали монетите в време на заемането им.

Чл. 566. В заема заемодавецът има същата отговорност, която е установена в чл. 561 по заема за послужване.

Чл. 567. Заемодавецът не може да иска заемените вещи преди условения срок.

Чл. 568. Ако няма условен срок за повръщането, съдът може да даде на заемателя един срок, според обстоятелствата.

Чл. 569. Ако е било условено само, че заемателят ще заплати, когато може или когато има средства за това, съдът му определя един срок за изплащането, според обстоятелствата.

Чл. 570. Заемателят е дължен да повърне заемената вещ в същото количество и качество и на условения срок; ако не може да направи това, той е дължен да заплати тяхната стойност в времето и мястото, гдето според съглашението, е трябвало да направи повръщането.

Ако нито времето, нито мястото са били определени, плащането трябва да бъде направено от заемателя според текущата стойност в времето, когато е бил поканен да заплати, и в мястото, гдето заемът е станал.

Чл. 571. Позволено е да се условва лихва в заема на пари, на припаси или други движими вещи.

Чл. 572. Заемателят, който е заплатил лихви неусловени или по-големи от условените, но не по-големи от позволените от закона, не може да иска повръщането им, нито да ги прихваща на капитала.

Чл. 573. Лихвата бива законна или договорна.

Законната лихва е десет на стоте годишно; тя се прилага, когато лихвата се дължи без да има съглашение, което да установява нейния размер.

Договорната лихва се установява по желанието на договарящите се. В никой случай, обаче, тя не може да бъде по-голяма от дванадесет на стоте годишно. Ако е договорена по-голяма, тя се намалява до дванадесет на стоте.

В гражданските дела договорната лихва трябва да произлиза от писмен документ; в противен случай, не се дължи никаква лихва.

Чл. 574. Длъжникът има право преди срока да повърне на заемодавеца заемената сума, заедно с изтеклите лихви, до деня на изплащането, въпреки всяко противно условие. Той трябва, обаче, поне един месец по-напред да извести за това заемодавеца. Това съобщение влече по закона отказване от останалата част на условения срок. Ако длъжникът заплати без предизвестяване и без съгласието на кредитора, той е дължен да плати лихвата и за последващите тридесет дни.

Чл. 575. Разпорежданията на предидущия член не се прилагат на договорите за пожизнена рента, нито на заемите, сключени с припознатите от правителството банки, земеделски и спестовни каси и други подобни заведения, нито на разните дългове, сключени от държавата, от общините или от други юридически лица по установения от закона ред.

Чл. 576. Разписката за получаването на капитала, която е дадена без уговорка за лихвите, съставя предположение за тяхното изплащане и освобождава от тях, ако противното не се докаже.

Чл. 577. Влогът въобще е акт, чрез който се получава една чужда вещ, с задължение да се пази и да се повърне същата.

Чл. 578. Има два вида влогове: обикновен влог и секвестър.

Чл. 579. Обикновеният влог е договор безвъзмезден по своята същност и може да има за предмет само движими вещи.

Той не се счита свършен, освен с предаването на вещта.

Предаването се счита станало чрез самото съгласие на страните, когато влогоприемателят държи вече вещта на друго някое основание.

Чл. 580. Влогът бива доброволен или необходим.

За доброволния влог

Чл. 581. Доброволният влог става с едновременното съгласие на този, който дава, и на този, който приема вещта на влог.

Чл. 582. Доброволният влог може да бъде направен правилно само от притежателя на вложената вещ, или от друго лице с неговото изрично или мълчаливо съгласие.

Чл. 583. Доброволният влог може да се извърши само от лица, които са способни да встъпват в договори.

При все това, способното да встъпва в договори лице, което приема направения от едно неспособно лице влог, взема върху си всичките задължения на обикновения влогоприемател; той може да бъде викан да отговаря в съда от настойника или попечителя на лицето, което е направило влога.

Чл. 584. Когато влогът е бил направен от едно способно лице у едно неспособно, влогодателят има право само на иск за повръщане на вложената вещ, ако тя се намира още в ръцете на влогоприемателя; ако ли не - той има право на иск за изплащане стойността й до толкова, до колкото е отишло от нея за в полза на влогоприемателя.

Чл. 585. Влогоприемателят е дължен да се грижи за съхранението на вложената вещ по същия начин, по който той се грижи за съхранението на собствените си вещи.

Чл. 586. Влогоприемателят трябва да се грижи, като добър домакин, в следващите случаи:

1) когато той сам е предложил да приеме влога;

2) когато е било условено едно възнаграждение за пазенето на влога;

3) когато от влога се ползува и влогоприемателят;

4) когато изрично е било условено, че влогоприемателят ще отговаря за всякаква вина.

Чл. 587. Влогоприемателят в никой случай не отговаря за събитията от непреодолима сила, освен ако е бил поканен да повърне вложената вещ.

Чл. 588. Влогоприемателят не може да си служи с вложената вещ, без изрично или подрузумяваемо позволение на влогодателя.

Чл. 589. Той не може да дири да узнае, какви са вложените у него вещи, ако те са му били поверени в затворен ковчег или в запечатан пакет.

Чл. 590. Влогоприемателят е дължен да повърне тъкмо същата вещ, която е получил.

Когато, съгласно чл. 588, влогоприемателят си е послужил с един влог от пари, той е дължен да го повърне в същите видове монети, в които е бил той направен, макар и да има увеличение или намаление в тяхната стойност.

Чл. 591. Влогоприемателят е дължен да повърне вложената вещ в състоянието, в което се намира в време на повръщането. Поврежданията, които са станали не по негова вина, са в тежест на влогодателя.

Чл. 592. Ако вложената вещ е изчезнала по непреодолима сила и влогоприемателят е получил вместо нея една сума пари или нещо друго, той е дължен да даде на влогодателя това, което е получил.

Чл. 593. Наследникът на влогоприемателя, който добросъвестно е продал вещта, без да е знаял, че е вложена, е дължен само за заплати цената, която е получил за нея, или да отстъпи своето право на иск срещу купувача, ако цената не му е била още заплатена.

Чл. 594. Влогоприемателят е дължен да повърне плодовете, които вложената вещ е дала, и които той е събрал.

Той не дължи никаква лихва за вложените пари, освен от деня, в който е бил поканен да ги повърне.

Чл. 595. Влогоприемателят е дължен да повърне вложената вещ само на тогова, който му я поверил, или на тогова, от името на когото е бил направен влогът, или на показаното от влогодателя лице да приеме вещта, с изключение на това, което е постановено в чл. 583.

Чл. 596. Влогоприемателят не може да иска, щото влогодателят да докаже, че е притежател на вложената вещ.

При все това, ако той открие, че вещта е била открадната и узнае нейния истински притежател, той е дължен да съобщи на последния за влога, който е бил направен у него, като го покани да го изиска в един определен и достатъчен срок. Ако този, на когото е било направено съобщението, занемари да изиска влога, влогоприемателят законно се освобождава с предаването влога на тогова, от когото го е получил.

Чл. 597. Ако умре влогодателят, вложената вещ може да бъде повърната само на неговия наследник.

Ако той има няколко наследници, вложената вещ трябва да се повърне на всекиго едного от тях за неговата част.

Ако вещта е неделима, наследниците са длъжни да се съгласят по между си за начина на приемането й.

Чл. 598. Ако влогодателят, вследствие на някое станало изменение в неговото състояние, е изгубил, след влога, управлението на своите имоти, влогът може да се повърне само на тогова, който има управлението на имотите на влогодателя.

Чл. 599. Ако влогът е бил направен за сметка на едно лице от настойника, пълномощника или управляващия делата му и ако тяхната длъжност е била престанала в време на повръщането, влогът се повръща на самото лице или на неговия нов представител.

Чл. 600. Ако в договора за влога е показано мястото, гдето повръщането трябва да стане, влогоприемателят е дължен да принесе там вложената вещ. Разноските за пренасянето, ако има такива, са в тежест на влогодателя.

Чл. 601. Ако договорът не показва мястото, гдето повръщането трябва да стане, то се извършва на мястото, гдето се намира вложената вещ.

Чл. 602. Влогът се повръща на влогодателя, щом го поиска, макар и да е бил определен в договора един срок за повръщането, освен ако върху влога е бил наложен секвестър по установения от закона ред.

Така също влогоприемателят може да задължи влогодателя да изтегли влога; но ако, по особени причини, влогодателят се противи на това, съдът се произнася върху препирнята им.

Чл. 603. Всяко задължение на влогоприемателя се погасява, ако той узнае и докаже, че вложената вещ е негова собственост.

Чл. 604. Влогодателят е дължен да повърне на влогоприемателя разноските, които е направил за съхранението на вложената вещ, и да го обезщети за всичките вреди, които влогът може би му е причинил.

Чл. 605. Влогоприемателят може да задържи влога до изплащането на всичко това, което му се дължи по причина на влога.

Чл. 606. Необходимият влог е този, който едно лице е принудено да направи вследствие на някое бедствие, като пожар, разрушение, грабеж, корабокрушение или друго непредвидено събитие.

Чл. 607. Необходимият влог е подчинен на всичките правила за доброволния влог.

Чл. 608. Гостилничарите са отговорни, като влогоприематели, за вещите донесени в техните гостилници от пътника, който пребивава в тях; влогът на тези неща трябва да се счита като необходим влог.

Чл. 609. Гостилничарите са отговорни за открадването или за повреждането на вещите на пътника, ако кражбата е извършена или повреждането е причинено от слугите или от другите лица, които са поставени да управляват гостилниците или от чужди лица, които се навъртат из тези заведения.

Чл. 610. Те не са отговорни за кражбите, които са извършени с оръжие в ръка или с друга непреодолима сила, или вследствие на голямата небрежност на притежателя.

Чл. 611. Секвестрът бива договорен или съдебен.

Чл. 612. Договорният секвестър е влог на една спорна вещ, направена от две или повече лица у едно трето лице, което се задължава, след свършването на препирнята, да я повърне на тогова, комуто тя бъде присъдена.

Чл. 613. Договорният секвестър обикновено бива безвъзмезден, но може да бъде и възмезден.

Чл. 614. Когато договорният секвестър е безвъзмезден, той е подчинен на правилата за обикновения влог, с това само изключение, че той може да има за предмет не само движими, а и недвижими имоти.

Чл. 615. Съдебният секвестър се извършва по установените за това правила в гражданското съдопроизводство.

Чл. 616. Залогът е договор, чрез който длъжникът предава на кредитора една движима вещ за обезпечение на вземането, която вещ трябва да се повърне в натура, след погасяването на дълга.

Чл. 617. Залогът дава на кредитора право на привилегировано удовлетворение върху заложената вещ.

Чл. 618. Тази привилегия съществува само когато има нотариален или частен с заверена дата акт, който съдържа показването на дължимата сума, както и показването на вида и естеството на дадените в залог вещи, или един приложен към акта опис за тяхното качество, тежест и мярка.

При все това, съставянето на писмен акт не е необходим, ако стойността на заложения предмет не превишава 500 лева.

Чл. 619. Привилегията върху вземания, които са дадени в залог, не съществува, освен когато залогът произлиза от един нотариален или частен с заверена дата акт и когато длъжникът на вземането, което е дадено в залог, е бил уведомен за това.

Чл. 620. В всякой случай, привилегията върху залога не съществува, освен ако този залог е бил предаден и оставен в властта на кредитора или на едно трето лице, избрано от страните.

Чл. 621. Залогът може да бъде даден от едно трето лице за длъжника.

Чл. 622. Кредиторът не може да се разпорежда с залога в случай на неплащане. Той има, обаче, право да иска от съда да разреши да остане у него залога за изплащане до размера на дълга, според едно оценение, направено от вещи люди, или да се продаде на публичен търг.

Всяко условие, което дава право на кредитора да си присвои залога или да се разпорежда с него, без съблюдението на по-горе предписаните форми, е недействително.

Чл. 623. Кредиторът е отговорен, според правилата, изложени в отдела за задълженията и договорите изобщо, за изгубването или за повреждането на залога, което е последвало от неговата небрежност.

Длъжникът е дължен, от своя страна, да повърне на кредитора необходимите разноски, които той е направил за съхранението на залога.

Чл. 624. Ако е било дадено в залог едно вземане, което носи лихви, кредиторът е дължен да прихване тези лихви върху ония, които могат да му се дължат.

Ако дългът, за обезпечението на който вземането е било дадено в залог, не носи лихви, прихващането се прави върху капитала на дълга.

Чл. 625. Ако кредиторът злоупотребява с залога, длъжникът може да иска да се тури заложената вещ под секвестър.

Чл. 626. Длъжникът не може да иска повръщането на залога преди да заплати напълно главницата, лихвите и разноските на дълга, за обезпечението на който залогът е бил даден.

Ако същият длъжник е бил сключил един друг дълг спрямо същия кредитор, след предаването на залога, и този дълг стане изискуем, преди плащането на първия дълг, кредиторът не може да бъде принуден да повърне залога преди да бъде напълно наплатен, за двете вземания, макар и да няма никакво условие да служи залога за обезпечение и на втория дълг.

Чл. 627. Макар дългът и да е делим, залогът е неделим между наследниците на длъжника или на кредитора.

Ако няколко от наследниците на длъжника са заплатили своите части от дълга, те не могат да искат повръщането на своите части от залога, догдето целият дълг не се изплати.

Тъй също, ако няколко от наследниците на кредитора са получили своите части от вземането, не могат да повърнат никаква част от залога, докато не бъдат изплатени и частите на всичките останали техни сънаследници.

Чл. 628. Предидущите разпореждания не отменяват законите и частните правилници, които се отнасят до търговските дела и до учрежденията, на които е разрешено да правят заеми срещу залог.

Чл. 629. Антихрезата е договор, чрез който кредиторът придобива право да прибира доходите на едно недвижимо имущество на своя длъжник, с задължение да ги прихваща годишно срещу лихвите, ако такива му се дължат, и после срещу капитала на своето вземане.

Чл. 630. Кредиторът е дължен, ако другояче не е условено, да плаща даждията и другите годишни тягости на недвижимото имущество, което държи в антихреза.

Той е дължен така също, под страх на отговорност за вреди, да се грижи за поддържането и за необходимите поправки на недвижимото имущество.

Всичките разноски, които се отнасят до тези предмети, се изваждат от доходите на имота.

Чл. 631. Длъжникът не може да встъпи в ползуването на недвижимото имущество, което е дал в антихреза, преди да бъде изплатен целия дълг.

Но кредиторът, който иска да се освободи от задълженията, означени в предидущия член, може всякога, ако само не се е отказал от това право, да принуди длъжника да вземе отново ползуването на недвижимото имущество.

Чл. 632. Кредиторът не става притежател на недвижимото имущество, вследствие на незаплащане на дълга в условения срок; всяко противно решение е недействително. В случай на незаплащане, той може да иска по законния ред отчуждението имота на своя длъжник.

Чл. 633. Разпорежданията на чл. чл. 621, 626 и 627 се прилагат и на антихрезата.

Чл. 634. Антихрезата произвежда действие само между длъжника и кредитора, и техните наследници.

Чл. 635. Този, който стане поръчител за едно задължение, се задължава спрямо кредитора да изпълни задължението, ако длъжникът не го изпълни.

Чл. 636. Поръчителството не може да съществува, освен за действително задължение.

При все това, може да се даде поръчителство за едно задължение, което може да се унищожи чрез едно възражение, чисто лично на длъжника, като например в случая на непълнолетство.

Чл. 637. Поръчителството не може да надмине това, което се дължи от длъжника, нито да се сключи под по обременителни условия.

То може да бъде сключено за една част само на дълга и под по-леки условия.

Поръчителството, което надминава дълга или което е сключено под по-обременителни условия, е действително само в пределите на главното задължение.

Чл. 638. Едно лице може да стане поръчител и без искането, даже и без знанието на тогова, за когото се задължава. Така също едно лице може да стане поръчител не само за длъжника, но още и за неговия поръчител.

Чл. 639. Поръчителството не се предполага; то трябва да бъде изрично и не може да се разпространява вън от пределите, в които е било сключено.

Чл. 640. Неограниченото поръчителство на едно главно задължение се разпростира върху всичките последствия на дълга, даже и върху разноските на процеса.

Чл. 641. Длъжникът, който е задължен да даде поръчителство, е дължен да представи едно лице, което е способно да влиза в договори и което притежава достатъчно имоти, за да отговаря за задължението.

Чл. 642. Когато поръчителят, който е приет от кредитора доброволно или по определение от съда е станал след това несъстоятелен, трябва да се даде вместо него друг поръчител.

Това правило допуска изключение само когато поръчителството е било дадено на основание на съглашение, чрез което кредиторът сам е поискал едно известно лице за поръчител.

Чл. 643. Поръчителят е дължен да заплати на кредитора само, когато това не прави длъжникът, чиито имоти по-напред трябва да се секвестират и продадат за изплащане дълга, освен ако поръчителят се е отказал от правата да иска да се заяви по-напред иска срещу длъжника, или ако се е задължил солидарно с длъжника; в този случай, действието на неговото задължение се определя от правилата, които са установени за солидарните дългове.

Чл. 644. Кредиторът не е дължен да заяви по-напред иска срещу длъжника, освен когато поръчителят, срещу когото е заявен иска, поиска това в първото заседание по делото.

Чл. 645. Поръчителят, който иска да се заяви по-напред иска срещу длъжника, трябва да покаже на кредитора имотите на длъжника.

Чл. 646. Когато поръчителят е показал имотите на длъжника, кредиторът е отговорен спрямо поръчителя до стойността на показаните имоти за несъстоятелността на длъжника, която е последвала вследствие на допуснатата бавност в възбуждането на иска.

Чл. 647. Когато няколко лица са поръчителствували за един и същ длъжник по един дълг, всякой един от тях е задължен за целия дълг.

Чл. 648. При все това, всякой един от поръчителите може, ако той не се е отказал от правото за разделянето на дълга, да иска, щото кредиторът да раздели предварително своя иск и да го намали до частта на всякой един.

Ако някой от поръчителите са били несъстоятелни, когато един от тях е добил разделянето на дълга, този поръчител отговаря съразмерно за несъстоятелността, но той не отговаря за несъстоятелността, която е последвала после разделянето.

Чл. 649. Ако кредиторът сам доброволно е разделил своя иск, той не може вече да се повърне от направеното разделяне, макар и да е имало вече несъстоятелни поръчители, когато той е обявил своето съгласие за разделянето.

Чл. 650. Поръчителят на поръчителя не е дължен спрямо кредитора, освен когато длъжникът и всичките поръчители са несъстоятелни, или ако длъжникът и поръчителите са освободени чрез възражения, които се отнасят лично до тях.

Чл. 651. Поръчителят, който е заплатил дълга, има право на обратен иск против длъжника, макар този последният и да не е знаял за даденото поръчителство.

Обратният иск се простира както върху капитала, така и върху лихвите и разноските; поръчителят, обаче, има право на обратен иск за тези само разноски, които е направил, след като е уведомил длъжника за заявения срещу него иск.

Той има също право на обратен иск за лихвите на всичко това, което е заплатил за длъжника, макар дългът и да не е носил лихви, и даже за загубите, ако е заплатил такива.

При все това, лихвите, които не се дължат на кредитора, не текат в полза на поръчителя, освен от деня, в който той е съобщил на длъжника за плащането.

Чл. 652. Поръчителят, който е заплатил дълга, встъпва в всичките права, които кредиторът е имал против длъжника.

Чл. 653. Ако има няколко длъжници, които са задължени солидарно за един и същ дълг, поръчителят, който е заплатил за всичките, има право на обратен иск против всекиго от тях за повръщането на цялата заплатена сума.

Чл. 654. Поръчителят, който е заплатил, няма право на обратен иск против длъжника, който тоже е заплатил, ако не го е известил за направеното от него плащане, но има право на иск за повръщане против кредитора.

Ако поръчителят е заплатил без да е бил теглен на съд и без да е бил известил длъжника, той няма никакво право на обратен иск против последния, ако в момента на плащането, длъжникът е имал средства за да обяви дълга за погасен, но има право на иск за повръщане против кредитора.

Чл. 655. Поръчителят, даже преди да е заплатил, може да иска от длъжника да го обезпечи:

1) когато той се тегли на съд за плащането;

2) когато длъжникът е обявен за несъстоятелен или се намира в несъстоятелност;

3) когато длъжникът се е задължил да го освободи от поръчителството в един условен срок и този срок е изтекъл;

4) когато дългът е станал изискуем с изтичането на условения срок за плащането;

5) след изтичането на десет години, ако главното задължение няма определен срок за плащане, освен когато има противно съглашение, или когато главното задължение е от такова естество, щото да не може да се погаси преди един определен срок, както се случва в настойничеството.

Чл. 656. Когато няколко лица са поръчителствували за един и същ длъжник, за един и същ дълг, поръчителят, който е заплатил дълга, има право на обратен иск против другите поръчители за припадащите им се части.

Чл. 657. Всякога, когато едно лице е задължено от закона или от съда да даде поръчителство, предложеният поръчител трябва да удовлетворява предписаните от чл. 641 условия.

Чл. 658. Този, който е дължен да даде едно поръчителство, има право да даде вместо него залог или друго обезпечение, което бъде признато за достатъчно да оздрави вземането.

Чл. 659. Съдебният поръчител не може да иска да се заяви по-напред иска против длъжника.

Чл. 660. Този, който е поръчителствувал само за съдебния поръчител, може да иска да се заяви по-напред иска против този последния.

Чл. 661. Задължението, което се ражда от поръчителството, се погасява по същите причини, по които се погасяват и другите задължения.

Чл. 662. Сливането, което става в лицето на длъжника и на поръчителя, когато те станат наследници един на другиго, не погасява искът на кредитора против тогова, който е поръчителствувал за поръчителя.

Чл. 663. Поръчителят може да предяви против кредитора всичките възражения, които принадлежат на длъжника, и които са свързани с дълга; но той не може да предявява ония, които са чисто лични на длъжника.

Чл. 664. Поръчителят, даже солидарният, се освобождава от поръчителството, ако той се е лишил по вината на кредитора от възможността да замести кредитора в правата, ипотеките и привилегиите му, служащи за обезпечаване на вземането, освен ако те са били дадени след поръчителството.

Чл. 665. Когато кредиторът доброволно приеме едно недвижимо имущество или каквото и да е друго нещо в изплащане на дълга, поръчителят се освобождава, макар кредиторът и да е претърпял съдебно отстранение от дадената в изплащане вещ.

Чл. 666. Простото продължение на срока, дадено от кредитора на длъжника, не освобождава поръчителя, който може, в този случай, да действува против длъжника, за да го принуди да заплати.

Чл. 667. Поръчителят, който е изрично ограничил своето поръчителство до същия срок, даден на длъжника, остава отговорен и след изтичането на този срок за всичката време, което е нуждно, за да бъде длъжника принуден да плати, стига само кредиторът, в течение на един месец от изтичането на срока, да е заявил своя иск в съда и да е взел мерки за предварително обезпечение на вземането.

Чл. 668. Настоящият закон влиза в сила от 1 март 1893 г.; той отменява всичките досега съществуващи наредби по предметите, предвидени в него.

(Ал. 2, нова - ДВ, бр. 187 от 1946 г.) Постановените, въпреки разпоредбата на ал. 2 от чл. 301, съдебни решения, които не са изпълнени до влизането в сила на допълнението на същата алинея, се считат обезсилени в частта, с която е допуснато изкупуването.