Държавен вестник, брой 156 от 20.VII

Чл. 2. По закона, наследството минава към законните низходящи роднини, възходящите, съребрените, незаконнородените деца и към съпрузите по долуизложените ред и правила, а ако няма такива наследници, то - към държавата.

Чл. 3. Законът, при определяне реда на наследството, взема във внимание близостта на роднинските степени, а не преимуществото на едната или другата линия и не произхождението на имуществото, с изключение само на установените в закона случаи и ред.

Чл. 4. Всяко лице е способно да наследява. Изключенията от това правило са определени от закона.

Чл. 5. Неспособни да наследяват са:

1) този, който още не е заченат, когато се отвори наследството, и

2) дете, което е родено неспособно да живее.

В случай на съмнение, считат се за жизнеспособни тези, за които е доказано че са родени живи.

Чл. 6. Неспособни да наследват, като недостойни, са:

1) този, който е умишлено убил или се е опитал да убие лицето, за наследството за което е въпроса, а така също и съучастникът в тия престъпления;

2) този, който го е обвинил в престъпление наказуемо с окови, което е припознато за клеветническо;

3) този, който го е принудил да направи завещание, или да го измени, и

4) този, който му е възпрепятствал да направи завещание или да отмени направеното вече, или който е унищожил, скрил или изменил направеното подир това завещание.

Чл. 7. Който е признат за недостоен, може да наследва, когато наследодателят го е признал за достоен да наследва или чрез удостоверен акт, или чрез завещание.

Чл. 8. Наследникът, който е изключен от наследството по причина на недостойнство, длъжен е да върне всичките плодове и приходи, с които той се е ползвал от времето на отварянето на наследството.

Чл. 9. Недостойността на родителя или на възходящия роднина не бърка на децата му или на низходящите да наследват направо или по представителство.

Чл. 10. Близостта на родството се определя от числото на поколенията; всяко поколение се нарича степен.

Чл. 11. Веригата на степените прави линия; нарича се права линия веригата на степените между лица, които произхождат едно от друго; съребърна линия се казва веригата на степените между лица, които не произхождат едно от друго, но произхождат от един общ родоначалник.

Правата линия се разделя на права линия низходяща и права линия възходяща.

Първата свързва родоначалника с тия, които произхождат от него; втората свързва едно лице с тия, от които то произхожда.

Чл. 12. В правата линия се броят толкова степени, колкото има поколения между лицата; така, синът е с баща си в първа степен; внукът във втора и обратно, бащата и децата със сина и внука.

Чл. 13. В съребърна линия степените се броят по поколенията, като се почне от едното от роднините, възлиза се до общия родоначалник, който не се брои, и се слезе до другия роднина.

Така, двама братя са във втора степен; вуйка и племенник са в трета степен; рожденните братовчеди в четвърта и тъй нататък.

Чл. 14. Правото на представителство се състои в това, че представляващите заемат мястото и стъпят в степента и правата на представляемия.

Чл. 15. Представителството се допуска неограничено в правата низходяща линия.

То се допуска във всички случаи, било че чедата на починалия сънаследват с низходящите на едно чадо преди умряло, било че всичките чеда на починалия са умрели преди него, и низходящите на тия чада се намират между си в степени равни или неравни, било че, при равенство на степените, има разлика в числото на лицата, които принадлежат към някое коляно.

Чл. 16. Представителството не се допуска в полза на възходящите: най-близкият от тях изключва всички други.

Чл. 17. В съребърна линия представителството се допуска в полза на чедата и низходящите на братя и сестри на починалия, било че те дохождат да наследват наедно с вуйки и лели, било че всички братя и сестри на починалия са умрели преди него, а наследството се намира прехвърляно на техните низходящи в степени равни или неравни.

Чл. 18. Във всички случаи, когато представителството се допуска дележът става по коляно. Ако едно и също коляно е дало няколко стъбла, то дележът помежду им се прави по числото на колената във всяко стъбло, а членовете на същото стъбло делят помежду си на глава.

Чл. 19. Живите лица не могат да бъдат представлявани, освен случаите, когато работата е за отсъстващи и неспособни.

Чл. 20. Може някой да представи лицата, от наследството на които се е отрекъл.

Чл. 21. (Изм. - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Законните деца или техните низходящи, макар и да са родени от разни бракове, наследват баща си, майка си и всичките други възходящи роднини.

Те наследват покритите недвижими имоти и движимите, които се считат принадлежност на земеделческо стопанство, без разлика на пол и по равни части на глава, когато всички са в първа степен родство с наследодателя и са повикани да наследват самостоятелно, а по коляно, когато всички или някои от тях наследват по право на представление.

Те наследват непокритите недвижими имоти и движимите, които се считат принадлежност на земеделческото стопанство, по същия ред, когато всички са от мъжки или женски пол. Когато низходящите са от мъжки и от женски пол, тогава частта на низходящите от мъжки пол е два пъти по-голяма от частта на низходящите от женски пол.

Чл. 22. Под законните деца се разбират тъй също и узаконените деца, осиновените и техните низходящи.

Но, макар осиновените деца и техните низходящи да наследват осиновителя, даже заедно със законните му деца, те не наследват роднините на осиновителя.

Чл. 23. Ако починалият или починалата не е оставил деца, ни низходящи от тях, наследството се дели на половин между бащата и майката, или остава на тогози от тях, който е жив.

Чл. 24. Ако починалият не е оставил ни деца, ни родители, ни брат, ни сестра, или низходящи от тях, то наследяват на половин възходящите по бащина и майчина линия без да се гледа на рода, от който е останало имуществото.

Но, ако възходящите не се намират в равни степени, то наследяват най-близките от тях, без разлика но линиите.

Чл. 25. Ако починалият не е оставил ни деца, ни родители, а наследяват само братя и сестри или техни низходящи заедно с възходящи по бащина или майчина линии, то първите получават две трети (2/3) от имота, а останалите - една трета (1/3) част,която се дели помежду им по правилата на горния член.

Но еднокръвните и едноутробните братя и сестри получават само половината от частта, която се пада на родните братя или сестри, било че първите наследват сами или заедно с родните.

Низходящите от брата или сестрата наследват по коляно, на основание чл. 18.

Чл. 26. Когато починалият не е оставил подир смъртта си ни деца, ни родители, ни други възходящи роднини, то наследяват братята или сестрите на глава и техните низходящи по коляно.

Впрочем еднокръвните или едноутробните братя или сестри и техните низходящи, ако искат наследство заедно с родните братя или сестри или и с техните низходящи, вземат половината от частта, която се пада на родните братя.

Чл. 27. Ако умрелият не е оставил ни деца, ни родители, ни възходящи, ни братя или сестри, ни техни низходящи, наследството се пада на най-близкия роднина или на най-близките роднини на умрелия, без разлика на майчина или бащина линия.

Роднините по-горе от десета степен не наследват.

Чл. 28. Незаконородените деца нямат право за наследство от родителите си, ако тяхното произхождение не е припознато и не е обявено по законния ред.

Чл. 29. Когато незаконородените деца, на които произхождението е припознато или обявено, дирят наследство заедно със законни деца или низходящи от тях, то те вземат само половината от частта, която им се би паднала, ако да бяха законни.

Законните деца или техните низходящи имат право да заплатят припадащата се на незаконородените деца, част с пари или наследствено недвижимо имущество, по справедлива оценка.

Чл. 30. Ако родителят не е оставил подир смъртта си живи законни деца или техни низходящи, но е оставил родители, или едного от тях, или друг възходящ, или пък съпруг, то незаконородените вземат две трети от наследството, а останалата част се дава на възходящи или на съпруга.

Ако незаконородените деца дирят наследство заедно с възходящи и съпруга на родителя, то една трета от наследството се пада на възходящия, една четвърт част на съпруга, а останалата част на незаконородените.

Чл. 31. В наследствената част на незаконородените трябва да се прихване всичко, което те са получили от родителите и което трябва да се привнесе на основание чл. чл. 251 до 278, без да се приемат във внимание каквито и да са привилегировани разпореждания на родителите.

Чл. 32. Ако после родителя не е останало ни възходящи, ни низходящи законни наследници, ни съпруг, то незаконородените деца вземат всичкото наследство.

Чл. 33. Законните низходящи на незаконородения, който е умрял преди отварянето на наследството, имат право да искат всичко, което е установено от горните членове в полза на техния родител.

Чл. 34. Незаконородените, макар и припознати, не могат да наследват роднините на бащата или на майката, тъй също тези последните не могат да наследват имуществата на незаконородените.

Чл. 35. Ако незаконороденият е умрял, без да остави деца и съпруг, то наследството, подир него, се дава на тогози от неговите родители, който го е припознал, или който е обявен за негов родител, или пък се дели на половина между бащата и майката, ако детето е припознато и обявено от двата родители.

Чл. 36. Ако незаконороденият е умрял без низходящи и е оставил родители и съпруг, то едната половина от наследството взема съпругът, а другата - родителят или родителите на основание на горния член.

Чл. 37. Предвидените в горните членове права не се простират върху деца, признаването на които законът не допуска.

Чл. 38. (Изм. - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Когато подир умрелия съпруг са останали законни деца тогава, при три и повече деца от еднакъв пол, частта на преживелия съпруг е равна на частта на всяко дете, а при две и по-малко деца, тя е равна на половината от частта на всяко дете. Когато децата са от разен пол, тогава: в първия случай тази част е равна на частта на дете от мъжки пол, а във втория случай - на частта на дете от женски пол.

Чл. 39. (Изм. - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Ако няма законни деца, но са останали възходящи роднини, или незаконородени деца, или братя и сестри, или низходящи от тях, то преживелият съпруг получава една трета част от цялото наследство, когато смъртта на умрелия съпруг е последвала преди навършването на десет години от встъпването в брак. Ако смъртта на умрелия съпруг е последвала подир изтичането на този период, тогава преживелият съпруг получава половината от цялото наследство.

Ако пък съпругът дири наследство, заедно със законни възходящи роднини и с незаконородени деца, то той получава една трета част от наследството.

Чл. 40. Ако подир умрелия са останали други роднини, които имат право на наследство, то съпругът получава две трети от цялото наследство.

Той получава цялото наследство, ако подир умрелия не са останали такива роднини до шеста степен включително.

Чл. 41. В наследствената част на съпруга, който участва в наследството заедно с други наследници, се прихваща всичко, което той е получил на основание на съпружеския договор и зестрата.

Чл. 42. Предоставените на преживелия съпруг наследствени права не се простират върху тогози от тях, срещу когото умрелият е получил влязлото във законна сила решение за напускане.

Чл. 43. Когато няма лица, които имат право да наследват на основание на установените в предшестващите отдели правила, наследствата се дава на държавата.

Чл. 44. Завещанието е отменяем акт, чрез който някой си се разпорежда, по установените в закона правила за в бъдеще, от деня на своята смърт, с всичкото си имущество или част от него, в полза на едно или няколко лица.

Чл. 45. Завещателните разпореждания за цялото имущество или за определена част от цялото имущество на завещателя се наричат универсални или общи. Те придават на получаващия наследството или част от него качество на наследник.

Всичките други завещателни разпореждания се наричат частни и придават на получаващия част от имуществото, качество на заветник.

Чл. 46. Две или повече лица не могат с един и същи акт да завещаят ни в полза на трето лице, ни в полза един на други.

Чл. 47. Всяко лице, което по закона не е обявено за неспособно, може да разполага с имуществата си чрез завещание.

Чл. 48. Неспособни да завещават са:

1) които не са изпълнили осемнадесет години;

2) които са запретени по причина на слабоумие;

3) които, макар и да не са запретени, не са били в здрав ум, когато са правили завещанието.

Означената в п. р. 2 и 3 на този член неспособност, унищожава силата на завещанието само в такъв случай когато тя е съществувала във времето на неговото съставяне.

Чл. 49. Припознатите за неспособни да наследяват по закон, не могат да получават и по завещание.

Впрочем, децата на едно определено лице, което е било живо, във времето, когато е направено завещанието, макар да не са били в това време още заченати, могат да получат по завещание.

Чл. 50. Низходящите на неспособното лице всякога имат право да получат законната част, която би се следвала на неспособния.

Чл. 51. Към неспособния да получава по завещание се прилагат чл. чл. 7 и 8.

Чл. 52. Родените от завещателя вън от брака деца, признаването, на които по закон не се допуска, могат да получат само съдържание.

Чл. 53. Неузаконените незаконнородени, ако има законни низходящи или възходящи роднини за завещателя, не могат да получат по завещание повече от това, което закона им дава да получат по наследство без завещание.

Чл. 54. Настойникът не може да се ползва от такива завещателни разпореждания на находящето се под настойничество лице, които са направени преди даването на окончателната сметка, макар завещателят и да е умрял след даване на сметката.

Впрочем, действителни са разпорежданията, които са направени в полза на настойник, който е от възходящите, или низходящите роднини на завещателя, на брата му, сестра му или съпругата му.

Чл. 55. Лице, което е встъпило във втори брак, не може да завещае на своя съпруг или съпруга повече от най-малката част, която се пада на децата от първия брак.

Чл. 56. Установленията и заветите, направени в полза на нотариусите и други граждански, военни, морски и консулски чинове, които са приемали публичното завещание, или в полза на едного от свидетелите на завещанието, са недействителни.

Чл. 57. Тъй също са недействителни установленията и заветите, направени в полза на лицето, което е писало тайното завещание, освен ако такова разпореждане е утвърдено с ръката на самия завещател, или последния упомене за това в акта за даването му да се пази.

Чл. 58. Посочените в чл. чл. 52 до 57 завещателни разпореждания са недействителни, макар те да са съставени прикрито във вид на възмезден договор или на името на поставено лице. За поставени лица се считат: бащата, майката, низходящите роднини и съпруга на неспособния да наследва.

Чл. 59. Законът признава две обикновени форми на завещание: саморъчно и нотариално завещание.

Чл. 60. Саморъчното завещание трябва да е написано цяло с ръката на завещателя и да е подписано от него с обозначение деня, месеца и годината, когато е направено.

Подписът на завещателя трябва да е в края на завещанието.

Чл. 61. Нотариалното завещание може да бъде публично или тайно.

Чл. 62. Публичното завещание се извършва от нотариуса в присъствието на четири души свидетели.

Чл. 63. Завещанието се диктува от завещателя и се написва от нотариуса, тъй както е диктувано.

След написването му, то се прочита на завещателя, в присъствието на свидетелите.

За всичко това изрично става забележка върху завещанието.

Чл. 64. Завещанието трябва да е подписано от завещателя; ако той заяви, че не знае или не може да пише, неговото заявление се забелязва изрично в акта, заедно с причината, която му препятства да подпише.

Чл. 65. Завещанието трябва да е подписано тъй също от свидетелите и нотариуса.

Чл. 66. Тайното завещание може да бъде написано от завещателя или от едно трето лице. Ако е написано от завещателя, то трябва да е подписано от същия на края на съдържанието му; ако е написано изцяло или отчасти от другиго, то трябва да бъде подписано от завещателя на всякой лист, ако състои от повече листове. Лицето, което е писало завещанието, длъжно е тъй също да подпише завещанието.

Чл. 67. Хартията, която съдържа завещанието или хартията, която служи за плик, трябва да е сключена и запечатана с печата по такъв начин, щото завещанието да не може да се извади без повреда. Завещателят я предава така сключена и запечатана на нотариуса, в присъствието на четири души свидетели най-малко, или изисква да се сключи и запечати в присъствието на нотариуса и свидетелите. При това, той заявява, че съдържанието на тая хартия е неговото завещание, написано и подписано от него, или писано от другиго и подписано от него.

Върху хартията, на която е написано завещанието, или с която то е обвито, нотариусът извършва един надпис, в който означава предаването за пазене и заявленията на завещателя; числото и съдържанието, на печатите; присъствието на свидетелите при извършването на всичките гореозначени формалности.

Тоя надпис се подписва, както от завещателя, тъй и от нотариуса, заедно със свидетелите. Всичко гореказано се извършва без прекъсване и без извършване на други актове. И в случай че завещателят, по причина на някое препятствие, появивше се след подписването на завещанието, не може да подпише надписа, забелязва се неговото за това заявление, без да има нужда в такъв случай да се уголемява числото на свидетелите.

Чл. 68. Ако завещателят знае да чете, но не знае да пише, или ако не е могъл да подпише, когато е дал другиму да напише завещанието му, той е длъжен да обяви, че го е чел и да прибави причината, която му е препятствала да го подпише. За всичко това се прави бележка в надписите.

Чл. 69. Ония, които не знаят или не могат да четат, а тъй също и слепите, не могат да правят разпореждания чрез тайни завещания.

Чл. 70. Глухонемият и немият може да прави саморъчно завещание, или тайно, приети от нотариуса.

Тайното позволява му се с условие, че то ще бъде цяло написано, датирано и подписано с неговата ръка, че той ще го представи на нотариуса и на четири други свидетели и че отгоре на хартията, гдето ще се тури надписът, той ще напише в тяхно присъствие, че хартията която представя, е неговото завещание; след това, нотариусът написва надписа, в който се споменава, че завещателят е написал тия думи в присъствието на нотариуса и на свидетелите; при това се съблюдава и всичко онова, което предписват чл. чл. 66 и 67.

Чл. 71. Съвършено глухите, ако са грамотни, при съставянето на публични завещания, освен спазването на установените формалности, длъжни са сами да прочетат завещанието, за което се упоменава в самото завещание.

Чл. 72. Свидетелите, повикани за да присъстват на завещанията, трябва да са пълнолетни български поданици и ползващи се с граждански права.

Не могат да се вземат за свидетели при извършване завещание с официален акт, нито заветниците каквито и да са те, нито техните роднини до четвърта степен включително, нито писарите на нотариуса, който е приел завещанието.

Чл. 73. Завещанията на военните и на лицата служащи във войската, могат, в която държава и да се намират те, де се приемат от командир на отделна част или от всеки друг офицер, имащ по-висок чин, в присъствието на двама свидетели.

Чл. 74. Завещанията на военните могат още, ако завещателят е болен или ранен, да бъдат приети от военния доктор, в присъствието на двама свидетели.

Чл. 75. Завещанията, за които се говори в горните два члена, трябва да се предават при първа възможност в главната квартира, а от нея - на военния министър, който прави разпореждане за изпращането му и запазването му у нотариуса, гдето е било местожителството или последното местопребивание на завещателя.

Чл. 76. Разпорежданията на горните членове са в полза само на ония, които се намират във военен поход, или на квартири, или на гарнизон вън от територията на Царството, или в робство при неприятеля; ония, които са на квартира или в гарнизон във вътрешността на държавата, не могат да се ползват от тях, освен ако се намират в местност, обсадена от неприятеля или в крепост или други места, с които съобщенията са прекъснати по причина на война.

Чл. 77. Завещанието, направено по формата, по-горе определена, се брои недействително след шест месеца от завръщането на завещателя в място, гдето той има възможността да направи завещание по обикновените форми.

Чл. 78. В местата, с които всяко съобщение е прекъснато по причина на чума или друга заразителна болест, завещанията могат да се правят пред членовете на общинските управления, или пред един свещеник, в присъствието на двама свидетели.

Подобно завещание се подписва от лицето, което го е приело и написало, и, ако обстоятелствата го позволяват, от завещателя и свидетелите. При всичко това, завещанието е действително и без тия последни подписи, стига само да се забележи в акта причината, по която тая формалност не се е изпълнила.

За свидетели при такива завещания могат да бъдат лица по-големи от седемнадесет години.

Чл. 79. Предидущото разпореждане се отнася, както до ония, които са хванати от такива болести, тъй и до ония, които се намират в заразените места, ако и да не са болни.

Чл. 80. Завещанията, споменати в предидущите два члена, считат се за недействителни шест месеца след възстановяването на съобщенията в мястото, гдето се намира завещателят, или шест месеца след неговото отиване в мястото, гдето те не са никак прекъснати.

Чл. 81. Завещанията, направени на море, в продължение на едно пътуване, било от военни, било от обикновени пътници, могат да бъдат извършени както следва:

Върху корабите от военната флота от офицера, който е началник на кораба, или, ако такъв няма, от оня, който го замества, според реда на службата от единия или другия наедно с офицера, който завежда администрацията или от оногова, който изпълнява неговите обязаности.

А върху търговските кораби - от писаря на кораба или от оня, който изпълнява неговата длъжност, единия или другия заедно с капитана, господаря или стопанина, или в тяхно отсъствие, от ония, които ги заместват.

Във всичките случаи тия завещания трябва да бъдат извършени в присъствието на двама свидетели.

Чл. 82. Върху корабите от военната флота, завещанието на капитана, или онова на офицера, който завежда администрацията, и върху търговските кораби, онова на капитана, на господаря или стопанина, или онова на писаря, могат да бъдат извършени от ония, които идат след тях в реда на службата, като се съблюдават в останалото предписанията на предидущия член.

Чл. 83. Във всичките случаи прави се двоен оригинал на завещанията, споменати в предидущите два члена.

Чл. 84. Завещанието, направено на военни и търговски кораби, трябва да бъде подписано от завещателя, от лицата, които приемат завещанието, и от свидетелите.

Ако завещателят или свидетелите не могат да подпишат, то се прави забележка за причините, които са възпрепятствали за това.

Чл. 85. Направените във време на морско пътуване завещания се пазят в числото на най-важните документи на кораба и за съставянето им се записва в корабния дневник.

Чл. 86. Ако корабът се спре в едно чуждо пристанище, гдето има български консул, или дипломатически агент, ония, които са извършили завещанието, длъжни са да предадат един от оригиналите, сключен и запечатан, в ръцете на тоя консул или дипломатически агент, който го препраща на надлежния министър, а тоя последния - на нотариуса на мястото, гдето се намира местожителството на завещателя.

При завръщането на кораба в България, било в пристанището на съоръжението му, било в друго, двата оригинала на завещанието, тъй също сключени и запечатани, или оригиналът, който би трябвало да остане, ако съгласно с предидущата алинея, другият е бил предаден във време на пътуването, се връчват на местните флотски власти; тия последните ги препращат на надлежния министър, който постъпва с тях, както се каза по-горе.

В корабния дневник се забелязва от страна името на завещателя, предаването на оригиналите по принадлежност, било на консул, било на пристанищни власти в Царството.

Чл. 87. Завещанието, направено на море, във формата, предписана от чл. 81, е действително само когато завещателят умре на море, или в течение на три месеци след стъпването си та сухо и в място, гдето би могъл да го преработи и направи по обикновените форми.

Чл. 88. Българин, който би се намерил в чужда страна, може да направи своите завещателни разпореждания, чрез домашен акт, тъй както се предписва от чл. 60, или чрез официален акт, по формите, употребяеми в мястото, гдето се съставя актът.

Чл. 89. Ако не се спазят формалностите, установени в чл. чл. 46, 60, 62-68, 70-72, 81, 83 и 84, завещанието се признава за недействително.

Впрочем, ако тайното завещание, което е прието от нотариуса или друго длъжностно лице, упълномощено за това, не може да се признае за такова, то то се признава за саморъчно, ако има свойството на последното.

Забележка. Всичките актове, които по настоящия закон извършват нотариусите, в места, гдето няма такива, се извършват от околийските съдии, които вършат нотариални дела.

Чл. 90. (Изм. - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Ако завещателят остави подир смъртта си едно дете, не може да завещава повече от половината; ако остави две или повече - една трета част.

Чл. 91. Под името деца, в горния член, се разбират законните деца, узаконените, осиновените и техните низходящи.

Впрочем, низходящите се считат само за детето което те представляват.

Чл. 92. Ако завещателят не е оставил ни деца, ни низходящи, а само възходящи, той не може да завещава повече от две трети от своето имущество.

Законната част или едната трета от имуществото остава по равно на бащата и майката, или само на преживелия от тях, ако другият е умрял.

Ако после завещателя не е останало ни баща, ни майка, но само възходящи роднини по бащина и майчина линия, то законната част се дели между тях по наполовина, ако те се намират в равни степени на родство; ако ли пък те не са в равни степени на родство с умрелия, то всичкото имущество се дава на най-близките роднини от едната или другата линия.

Чл. 93. Законната част е част от наследството. Тя се пада на децата, низходящите и възходящите в пълна собственост, и завещателят няма право да налага върху нея каквито и да са тежести или условия.

Чл. 94. Завещателят, който не е оставил подир смъртта си низходящи или възходящи роднини, може да разполага с всичкото си имущество с общо или частно завещание.

Впрочем, правата на преживелия съпруг и на незаконородените деца, установени в § 2 на този отдел, си остават в сила.

Чл. 95. Ако завещателят предава право за ползване или пожизнен доход, ценността на който надминава разполагаемата част, то от наследниците, които имат право на законна част, зависи да изпълнят това разпореждане или да отстъпят, вместо него, собствеността на разполагаемата част.

Тъй също, гореозначените наследници имат избирателно право, ако завещателят оставя в собственост, без право на ползване, част от имуществото, което надминава разполагаемата част.

Чл. 96. Ако умрелият е отчуждил своето имущество на някои наследници, които имат право на законна част, срещу един пожизнен доход, или с удържане правото на ползване, това отчуждение се счита за дар и следователно подчинява се на правилата за привнасянето и прихващането.

Привнасянето и прихващането не могат да искат тези от наследниците, които са се съгласили за гореозначеното отчуждение.

Чл. 97. (Изм. - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Законната част на преживелия съпруг, при три и повече законни деца от еднакъв пол, е равна на законната част на всяко дете, а при две и по-малко, тя е равна на половината от законната част на всяко дете. Когато децата са от разен пол, тогава: в първия случай, тази част на всяко дете от мъжки пол, а във втория случай - на частта на дете от женски пол.

Чл. 98. Ако завещателят не е оставил низходящи роднини, но само възходящи, то законната част на преживелия съпруг се равнява на една пета част от неговото имущество.

Чл. 99. Съпругът има право на една трета от имуществото на завещателя, ако той не е оставил ни низходящи, ни възходящи роднини, които имат право на законна част.

Чл. 100. Ако завещателят е оставил деца или законни възходящи и незаконнородени деца, припознати по закона, то тези последните имат право върху половината от това, което би им се паднало, ако да бяха законнородени.

За да се определи припадащата се на незаконнородените деца част, смятат се тъй също и законнородените. Последните имат право да я изкупят по установеното по чл. 29 правило.

Чл. 101. Ако няма ни законни низходящи, ни възходящи роднини, то незаконнородените деца имат право на две трети от частта, която се пада на законнородените.

Чл. 102. Законните низходящи на незаконнородения, който е умрял преди завещателя, могат да искат да получат всичките права, установени от горните членове в полза на техния родител.

Чл. 103. Припадащата се на съпруга и на незаконнородените деца част не намалява законната част на законните низходящи или възходящи роднини; тя се вади от разполагаемата част.

Чл. 104. (Изм. - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Наследниците могат да изкупят правата на преживелия съпруг: или срещу установяване на една пожизнена рента или, срещу предоставянето му право да събира приходите от недвижими имоти или от наследствени капитали, които се определят по взаимно съгласие или от съда, като се държи сметка от особените обстоятелства за всеки случай.

Чл. 105. Преживелият съпруг и незаконнородените деца се ползват, относително принадлежащите им по закона части от имуществото, със същите права и обезпечения, които имат законните деца върху законните си части, освен това което е постановено в чл. чл. 100 и 104.

Но на съпруга и на незаконородените деца, независимо от това, което им е оставено по завещание, се прихваща в законна част - на първия всичко, което е получил по брачен договор, а на последните всичко, което са получили от родителя през живота и което подлежи на прихващане (чл. чл. 251-278).

Чл. 106. Завещателните разпореждания, които надминават разполагаемата част, намаляват се до размера на тази последната, при отваряне наследството.

Чл. 107. За да се определи това намаление, образува се една маса от всичкото имущество на завещателя във време на смъртта му, като се извадят от нея дълговете.

После към тази маса присъединяват мислено (фиктивно) подарените имоти, движимите според цената, която са имали във време на подаряването, а недвижимите, според тяхното положение във време на подаряването и цената им във време на смъртта на дарителя. Върху тази маса, така образувана, пресмятат каква част завещателят е могъл да разполага, според качеството на наследниците, които имат право на законна част.

Чл. 108. Когато стойността на даренията надминава или е равна на разполагаемата част, всичките завещателни разпореждания се считат за недействителни.

Чл. 109. Когато завещателните разпореждания надминават, било разполагаемата част, било оная нейна част, която би останала след изваждане стойността на даренията, намалението се прави съразмерно без никаква разлика между наследниците и заветниците.

Чл. 110. При всичко това, във всичките случаи, когато завещателят е изрично заявил, че той желае един завет да се изплати преди другите, това предпочитание трябва да се направи, и заветът, до който това се отнася, намалява се само тогаз, когато стойността на другите не би напълнила запазената от закона част.

Чл. 111. Когато заветът, който трябва да се намали е от недвижимо имущество, намалението става, като се отдели една равноценна част от недвижимото имущество, ако това може да стане с удобство.

Ако това отделяне не може да стане с удобство и назначената на заветника част надминава разполагаемата част с повече от една четвърт, той е длъжен да остави цялото недвижимо имущество на наследниците, като си запазва правото да иска стойността на разполагаемата част. Ако ли пък частта на заветника надминава разполагаемата част само с една четвърт, то той има право да задържи цялото недвижимо имущество, като възнагради с пари всичките правоимащи на законна част.

Впрочем, заветникът, който има право на законна част, може да задържи цялото недвижимо имущество, ако само ценността му не надминава ценността на разполагаемата част и на неговата законна част.

Чл. 112. Със завещателни разпореждания могат да се установят наследници или завети, или да се употребява всяка друга форма, в която може да бъде изразена волята на завещателя.

Чл. 113. Общите и частни завещателни разпореждания, основани единствено на изрично изразена цел, която е припозната за погрешна, са недействителни.

Чл. 114. Не се приемат никакви доказателства за това, че разпорежданията, направени в полза на означеното в завещанието лице, са само видими и че в същност те се отнасят за друго лице, без да се гледа даже, че в завещанието има такива изражения, които го показват или по които може да се предполага за това.

Чл. 115. Недействително е всяко разпореждане в полза на лице, което не е означено точно и определително в завещанието.

Чл. 116. Разпорежданията в полза на бедните и други подобни, направени в общи изражения без да са определени употреблението на имуществото, благотворителната цел, или самото учреждение, в полза на което са направени разпорежданията или когато назначеното за това определение или назначение от завещателя лице не може или не желае да приеме отгоре си тази длъжност, предполагат се да са направени в полза на бедните на това място, гдето е живял завещателят във време на смъртта си и се предават на местните благотворителни учреждения.

Чл. 117. Недействителни са тъй също разпорежданията в полза на неопределено лице, което трябва да бъде посочено от трето лице.

Но действително е частното разпореждане, направено в полза на едно лице, което трябва да бъде избрано от трето лице из числото на няколко души, посочени от завещателя или принадлежащи на семейство или юридически лица, определени пак от него. Признава се за действително тъй също и частното разпореждане, направено в полза на едно или няколко юридически лица, определени от завещателя.

Чл. 118. Недействително е разпореждането, което дава право на наследника или на едно трето лице те да определят количеството на завета с изключение на тези които са направени в полза на някого за възнаграждение услугите, извършени на завещателя в последното му боледуване.

Чл. 119. Когато лицето на наследника или заветника погрешно е забелязано, то разпореждането има сила, ако от самия текст на завещанието, или от други документи, или от известни обстоятелства е явно: кое лице именно е желал завещателят да назначи.

Същото е, когато заветът е означен или описан погрешно, но от завещанието е очевидно: какъв предмет именно завещателят е искал да завещае.

Чл. 120. Недействителен е заветът на чуждо нещо, безразлично дали завещателят е знаел или не, че заветът не е бил негова собственост.

Но ако заветът, който във време на съставяне на завещанието е бил чужд, е станал собственост на завещателя във време на смъртта му, то разпореждането на този предмет е действително.

Чл. 121. Ако завещателят, наследникът или заветникът са собственици само на една част от завещания предмет или имат само някое право върху този предмет, то и заветът е действителен само за тази негова част или за това негово право.

Чл. 122. Действителен е заветът на движимо неопределено имущество, от известен род или вид, макар че ни един от тези родове или видове не съществува в имуществото на завещателя, нито във времето, когато е правено завещанието, нито във времето, когато завещателят е умрял.

Чл. 123. Когато завещателят е оставил едно особено нещо, като нему принадлежаще, или като такова, което се намира в известен род или вид на нещата, то заветът е недействителен, ако това нещо не се намери в имуществото на завещателя във времето, когато е умрял.

Ако това нещо се намира в имуществото на завещателя във времето, когато той е умрял, но не в определеното според завещанието количество, то завета е действителен само за количеството, което се намери.

Чл. 124. Заветът на някои предмети или за някое количество от тях, което трябва да се вземе от известно място, е действителен само в този случай, когато тези предмети се намират на мястото и само относително това количество, което се намери на обозначеното в завещанието място.

Чл. 125. Заветът на запис, или освобождаване от някой дълг има сила само за тази част от дълга, която се е дължала във времето, когато е умрял завещателят.

Наследникът е длъжен само да предаде на заветника задължителни документи, които се намират у завещателя.

Чл. 126. Ако завещателят, без да упоменава за своя дълг, прави завет на своя кредитор, то не се предполага, че заветът е направен за изплащане дълга.

Чл. 127. Заветът за поддържане подразумява: прехраната, облеклото, квартира и други потребни за живота на заветника предмети и може да се простре според обстоятелствата, и върху възпитанието му, което отговаря на неговото положение.

Чл. 128. Когато този, който е завещал собствеността на едно недвижимо имущество, е увеличил последното с придобиване даже и на съседното имущество, то този излишък не влиза във завета, ако няма за това ново разпореждане.

Впрочем, във завета влизат всичките украшения, новите постройки в завещаното недвижимо имущество и прибавките в пределите на едно заградено място.

Чл. 129. Общите и частни разпореждания могат да се правят условно.

Чл. 130. Невъзможните, противозаконните и противонравствените условия се признават за несъществуващи.

Чл. 131. Противозаконно е условието което запрещава първо и последваще оженване.

Впрочем, заветникът, на когото е завещано право за пълно или непълно ползване, квартира, или пенсия, или друго плащане за случай на ергенски живот и вдовуване, може да се ползва с това право само през ергенския и вдовия живот.

Условието за вдовуване в завещателните разпореждания между съпрузите се признава тоже за действително.

Чл. 132. Ако в общото завещание е означен денят, от който то се захваща или свършва, това условие е недействително и се счита, като не написано.

Чл. 133. Недействително е в общото или частното завещание разпореждането, направено от завещателя с условие, щото наследникът или заветникът да възнагради завещателя в своето завещание.

Чл. 134. Всякой безусловен и безсрочен завет от деня на смъртта на завещателя, дава на заветника едно право, което може да премине върху наследниците му да получат завещания предмет.

Чл. 135. Заветникът е длъжен да иска от законния наследник да го въведе във владение на завещания предмет.

Чл. 136. Заветникът може да иска доходите или лихвите само от деня на подаването просба в съда, или от деня на обещанието да му се предаде завещания предмет.

Чл. 137. Лихвите или доходите от завещания предмет почват да текат в полза на заветника от деня на смъртта на завещателя, само когато завещателят изрично е изказал това искане.

Чл. 138. Ако е завещан пожизнен доход или пенсия, то тя почва да тече от деня на смъртта на завещателя.

Чл. 139. Ако е завещано определено количество предмети които да се предават на срокове, например на година, на месец или в друго време, то първият срок захваща от деня на смъртта на завещателя и заветникът получава право върху цялото количество, което трябва да му се предаде в първия срок, даже и тогава, когато той е жив само в началото на срока.

Впрочем, завещаните предмети могат да се искат само след изтичане на срока. Обаче заветът, който е завещан за поддържане, може да се иска и в началото на срока.

Чл. 140. Ако завещателят има няколко наследници и не е натоварил особено не едного от тях да удовлетвори завета, то всеки от тях удовлетворява съразмерно със своята част.

Чл. 141. Ако е завещан неопределен предмет от известен род или вид, то наследникът има избирателно право; той не е длъжен да дава предмет от най-добро качество, но не може да предложи и от най-долно качество.

Чл. 142. Същото право се прилага и когато избирателното право е предоставено на трето лице.

Чл. 143. Ако третото лице се отказва да направи избора, или не може да го направи, по причина на смърт или по друго препятствие, изборът се прави от съда, съгласно със същото правило.

Чл. 144. Ако избирателното право е оставено на заветника, то той може да избере най-добрия предмет от цялото наследство, ако такъв има налице; ако ли такъв няма, то правилото установено за избор от наследника, се прилага и за избора на предмета от заветника.

Чл. 145. Ако е завещан един от два определени предмети по избор, то избора прави наследникът.

Чл. 146. Ако наследникът или заветникът, който има избирателно право, не е могъл да го направи, то това право се предоставя на неговия наследник. Направеният избор не може да се измени.

Ако в имуществото на завещателя има само един предмет, който по род и по вид принадлежи към числото на завещаните, то наследникът или заветникът не могат да изберат друг вън от имуществото на завещателя, с изключение случая, когато изрично е казано противното.

Чл. 147. Завещаният предмет се предава с необходимите принадлежности в това положение, в каквото той се е намерил в деня на смъртта на завещателя.

Чл. 148. Потребните разноски за предаването на завещания предмет падат върху наследството, но не могат да намалят законната част.

Таксите от наследството се събират от наследниците, които имат право да ги искат от заветниците само в този случай, ако завещаният предмет подлежи на такса.

Чл. 149. Данъкът, поземленият доход, сервитутът или другите задължения, свързани с владението на земята, които лежат върху завещания предмет, падат върху заветника.

Но ако завещаният предмет е заложен за обезпечение на обикновен наследствен дълг, или даже за дълг на трето лице, то наследникът е длъжен да го изплаща, ако само завещателят не е направил друго за този случай разпореждане.

Чл. 150. Ако някой от установените наследници умре преди завещателя, или се отрече от наследството, или излезе неспособен да наследва, то неговата част се дава на сънаследника или сънаследниците в случаите, когато се допуща правото за уголемяване, но тава правило не нарушава установеното в чл. 160 правило.

Чл. 151. Правото за уголемяване си прилага между сънаследниците, когато те са установени всичките заедно в едно и също завещание, с едно и също разпореждане, без да има определена от завещателя особена част за всекиго.

Чл. 152. Счита се, че на всеки наследник има определена особена част, когато завещателят изрично е назначил за всекиго особена част.

Изражението: по равни части, по равни дялове не изключва правото за уголемяване.

Чл. 153. Сънаследниците, на които по право за уголемяване се предава частта на излезлия наследник, приемат върху си всичките обязаности и тегоби, на които той би подлежал.

Чл. 154. Ако правото за уголемяване не се допуска, то частта на излезлия наследник се предава на законните наследници.

Те приемат върху си всичките обязаности и тегоби, на които той би подлежал.

Чл. 155. Ако един от заветниците умре преди завещателя, или се отрече от завета, или е припознат за неспособен, или ако не се е изпълнило условието, от което зависи завета в негова полза, то между съзаветниците се прилага правилото за уголемяване, съгласно чл. чл. 151 и 152, даже и в такъв случай, когато един предмет е завещан на няколко лица, макар и с различни разпореждания.

Чл. 156. Ако на няколко лица е оставено право на ползване при такива обстоятелства, при които, по гореизложените правила, се допуска правото за уголемяване, то частта на излезлия всякога се причислява към частите на останалите, макар той да е излязъл след приемането на завета.

Ако правото за уголемяване не се допуска, то частта на излезлия се причислява към масата на наследството.

Чл. 157. Правилото на чл. 153, относително задълженията на излезлия сънаследник, се простира и върху съзаветника, в полза на когото се допуска, правото за уголемяване, или - върху сънаследника или съзаветника, които биха се възползвали от завета, когато той се признае недействителен.

Чл. 158. Общите и частните завещания, направени от лице, което, когато е съставяло завещанието, не е имало, или не е знаело, че има деца или низходящи, се отменяват по право щом се узнае съществуването или раждането на дете или законен низходящ роднина на завещателя, даже посмъртен (posthume) узаконен или осиновен.

Същото правило се пази, ако детето е било заченато, когато е направено завещанието, а ако въпросът е за узаконен незаконороден, то правилото се пази, ако той, като е бил припознат от завещателя преди съставянето на завещанието, е бил узаконен после това.

Отменяването на завещанието не се допуска, ако завещателят е предвидил случай за съществуването или раждането на деца или низходящи.

Чл. 159. Ако новородените деца или низходящите умрат преди завещателя, то завещанието запазва силата си.

Чл. 160. Завещателното разпореждане няма действие, ако лицето, в полза на което е то направено, не е преживяло завещателя или е излязло неправоспособно.

Впрочем, низходящите на наследника или на заветника, който е неправоспособен или умрял преди завещателя, участват в наследството или завета в тези случаи, когато в тяхна полза се допуска правото на представителство, ако наследството е останало без завещание (ab intestat). От това правило се изключват случаите, когато завещателят е направил особено разпореждане, или ако въпросът е за един завет, който дава право на ползване, или друго някое право лично по природата си.

Чл. 161. Недействително е завещателното разпореждане относително наследника или заветника, който се е отрекъл от него.

Чл. 162. Всяко отчуждение, което завещателят направи на целия завет или на част от него, даже посредством продажба с изкупуване, отменява завещанието относително отчужденото имущество, макар отчуждението и да е недействително или макар отчужденият предмет да се е върнал във владението на завещателя.

Същото правило, е ако завещателят е преобразувал завещания предмет, тъй щото той е изгубил първата си форма и първото си назначение.

Чл. 163. Заветът е без действие, ако завещаният предмет се загуби при живота на завещателя; тъй също заветът няма действие, ако завещаният предмет е загубен след смъртта на завещателя, но не по вина на наследника, макар и да е доказано, че този последният не го е предал своевременно, но тогава само, ако този предмет би могъл тъй също да се загуби, ако се намираше в ръцете на заветника.

Чл. 164. Ако е завещан един от няколко предмети по избор (алтернативно), заветът е действителен, ако остане даже и един само за завещаните предмети.

Чл. 165. Завещателят може да назначи един или повече изпълнители на завещанието си.

Чл. 166. Оня, който не може да сключва договори, не може да стане изпълнител на завещание.

Чл. 167. Лице, което не е навършило двадесет и една годишна възраст, не може да бъде изпълнител на завещание дори с разрешението на неговия настойник или попечител.

Чл. 168. Изпълнителите на завещания запечатват имуществата, ако има наследници непълнолетни, запретени или отсъстващи, или юридически лица.

Те изискват съставянето опис за имотите на наследството, при което присъства и предлагаемият наследник, или поне се повиква по надлежния ред да присъства.

Те предизвикват продаването на движимия имот, в случай, че готовите пари не достигат за изплащане на заветите.

Те бдят, щото завещанието да бъде изпълнено и могат, в случай на препирня за неговото изпълнение, да се намесят в процеса, за да поддържат неговата действителност.

Те са длъжни в течение на една година, след смъртта на завещателя, да дадат сметка за своите действия.

Чл. 169. Правата на изпълнителя на завещание не преминават никак на неговите наследници.

Чл. 170. Ако има повече изпълнители на завещание които са приели да бъдат такива, един от тях сам може да действа, когато другите бездействат; те са солидарно отговорни относително сметката за имотите, които им са били поверени, освен ако завещателят не е разделил помежду им работата, и ако всякой не се е ограничил в онова действие, което му е било определено.

Чл. 171. Разноските, направени от изпълнителя на завещание за запечатването на имуществата, за съставянето опис, за сметката и другите разноски, отнасящи се до неговите действия, са за сметка на наследството.

Чл. 172. Саморъчното завещание, по просбата на заинтересувани лица, се предава за пазене на нотариуса в този окръг, гдето се е отворило наследството в присъствието на двама души свидетели.

Книгата, на която е написано завещанието, се подписва в края на всеки полулист от двамата свидетели и от нотариуса.

За предаването за пазене се прави във форма на публичен акт протокол, в който нотариусът описва състоянието на завещанието, записва точно съдържанието му, забелязва за разпечатването на завещанието, ако то е подадено запечатано, и за подписването всеки полулист от нотариуса и от свидетелите.

Протоколът се подписва от лицата, които са поискали предаването завещанието на нотариуса, от нотариуса и от свидетелите. При протокола се прилагат: книгата, на която е написано завещанието, и свидетелството за смъртта на завещателя.

Чл. 173. Ако сам завещателят предаде на нотариуса за пазене саморъчното си завещание, то пак нотариусът изпълнява установените в горния член формалности.

Чл. 174. След изпълнението на установените в предшестващите два члена формалности, саморъчното завещание подлежи на изпълнение, ако само съдебната власт не е направила някой предварителни разпореждания, по случай на предявен спор против завещанието, или разпореждания за обезпечение на заинтересуваните лица.

Чл. 175. Полученото в тайна форма завещание, по просба на заинтересуваните лица, се отваря (разпечатва) от нотариуса и се прочита в присъствието най-малко на двама души свидетели, от тези, които са участвали в акта за предаване за пазене. Ако тези свидетели липсват, то се повикват двама души свидетели, за да се опише състоянието на книгата, на която е написано завещанието, и, ако е възможно, подписите.

Книгата, на която е написано завещанието, се подписва в края на всеки полулист от двама свидетели и от нотариуса, който и пази завещанието, заедно с акт за предаване за пазене.

За разпечатването и оглашението на завещанието се прави, във форма на публичен акт, протокол, в който нотариусът описва състоянието на завещанието и бележи за подписване полулистовете от него и от свидетелите.

Протоколът се подписва от заинтересуваните лица, които са искали разпечатването на завещанието, от нотариуса и от свидетелите. При протокола се прилагат: книгата, на която е написано завещанието, и свидетелството за смъртта на завещателя.

Чл. 176. Завещанията могат да бъдат отменени изцяло или отчасти, само с едно последващо завещание или чрез акт, извършен от нотариуса, в присъствието на четири души свидетели, и съдържащ изявление от страна на завещателя, че той променя всичките или част от своите първи разпореждания.

Чл. 177. Недействителното завещание не може да има значение на нотариален акт за да отмени първото завещание.

Чл. 178. Разпорежданията, които са отменени по реда в чл. 176, могат да се възобновят само с ново завещание.

Чл. 179. Последващите завещания, които не отменяват предшестващите, унищожават в последните само ония разпореждания, които са несъвместими с новите или противоречащи тем.

Чл. 180. Отменението, направено чрез едно последващо завещание, има пълно действие, ако тоя нов акт и да остане неизпълнен по причина на неспособността на установения наследник или на заветника, или по причина на тяхното отказване да приемат наследството.

Чл. 181. Тайното завещание, а тъй също и саморъчното, депозирано за пазене у нотариуса, може да се вземе назад във всяко време от завещателя.

Протоколът за повръщане завещанието се прави от нотариуса в присъствието на завещателя, кмета и двама свидетели. Кметът е длъжен добре да е уверен за тождествеността на личността на завещателя.

Протоколът за повръщане завещанието се подписва ат завещателя, кмета, свидетелите и нотариуса.

Чл. 182. Наследството се отваря в минутата на смъртта в мястото на последното жителство на умрелия.

Чл. 183. Когато няколко лица, които би могли да бъдат повикани взаимно за наследяване един другиму, починат наедно в някой случай, без да се знае кое по-напред е починало, предполага се, че са умрели всички едновременно, и не може да става никакво пренасяне права от едно лице на друго. Който поддържа, че някое от тях е умряло по-напред длъжен е да покаже това.

Чл. 184. Владението имуществата на умрелия преминава по право върху наследника и за това не се изисква въвеждане във владение.

Чл. 185. Ако едно чуждо лице, което претендира да има право върху наследственото имущество, го завладее, то владението на наследниците се счита за нарушено и те могат да повдигнат тъжба в качеството си на законни владетели.

Чл. 186. Едно наследство може да бъде прието направо или по опис.

Чл. 187. Никой не е длъжен да приема едно наследство, което му се е паднало.

Чл. 188. Приемането на наследство от страна на лица които се намират под настойничество, е само тогава действително, ако то е направено съгласно с постановленията на закона за настойничеството и по опис (чл. 76 от закона за настойничеството).

Чл. 189. Пълнолетните, които са под попечителство, приемат наследството само по опис и със съгласието на попечителя.

Чл. 190. Юридическите лица приемат наследство само с разрешение, което се предписва от специалните закони.

Такова наследство се приема по опис и по установени в надлежащите инструкции и правила.

Чл. 191. Приемането може да бъде изрично или мълчаливо; то е изрично, когато приевшият вземе названието или качеството на наследник в официален или домашен акт; то е мълчаливо, когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството и което действие той не би имал право да прави, освен в качеството на наследник.

Чл. 192. Чистоохранителните, нагледнически и временно-управителни действия не означават приемане на наследство, ако те са извършени не в качеството на наследник (чл. 219).

Чл. 193. Дарението, продажбата или отстъпването на своите наследствени права, което прави един от сънаследниците, било на един чужд, било на всичките си сънаследници, било на някого от тях, е доказателство за приемането на наследството.

Чл. 194. Като доказателство за приемане се считат тъй също: 1) отричането, дори безвъзмездно, което прави един от наследниците за в полза на едного или на неколцина от своите сънаследници; 2) отричането, което някой прави, дори в полза на всичките си сънаследници безразлично, срещу каквото и да е възнаграждение.

Чл. 195. Когато този, на когото едно наследство се е паднало, е умрял, без да се е отрекъл от него или без да го е приел изрично или мълчаливо, неговите наследници могат да го приемат или отхвърлят за себе си.

Чл. 196. Когато тези наследници не са съгласни да приемат наследството или да се отрекат от него, то този от тях, който приема наследството, самичък придобива всичките права и приема върху си всичките обязаности по наследството, като отстрани отреклия се.

Чл. 197. Наследниците, които по наследство са приели собственото имущество на наследуемия умрял, могат да се отрекат от наследството, което им се пада от другиго, но което още не е прието от него. Но отричането от собственото имущество на умрелия съдържа в себе си и отричане от имущество, което му се пада по наследство.

Чл. 198. Изричното или мълчаливото приемане на едно наследство може да се оспорва само в случая, когато това приемане е било вследствие на насилие или измама. То не може никога да се оспорва, под предлог на вреда.

Обаче, ако се открие завещание, което не е било известно, когато се е приемало наследството, наследникът не е длъжен да удовлетворява установените в това завещание завети, които надминават стойността на наследството, което остава, след като се извади законната му част.

Чл. 199. Отричането от едно наследство никога не се предполага. То може да стане само в съда, в окръга на който наследството се е отворило, и се бележи в особена за това книга.

Чл. 200. Наследникът, който се е отрекъл от наследството, счита се, че не е имал никога право върху него. Отричането от наследство, обаче, не го лишава от правото да получи направените нему завети (чл. 253).

Чл. 201. В наследството по закона, частта на отреклия се уголемява дяловете на неговите сънаследници: ако той е сам, наследството минава в следващата след него степен.

Чл. 202. Никога не може да се замества, чрез представителство, един наследник, който се е отрекъл; ако отреклият се е единствен наследник в своята степен, или ако всичките му сънаследници се отричат, децата им идат по свое право и наследват по глава.

Чл. 203. В наследството по завещание, частта на отреклия се предава на неговите сънаследници или на наследниците по закона съгласно с правилото установено в чл. чл. 151 и 154.

Чл. 204. Заемодавците на тогова, който се е отрекъл в ущърб на техните права, могат да добият разрешение от съда, да приемат наследството, което се пада на длъжника им, от негово име и на место него.

В тоя случай, отричането не се унищожава за в полза на отреклия се, а за в полза на заемодавците и то до такъв размер, доколкото е вземането им.

Чл. 205. Правото на отричане от едно наследство се просрочва с двадесет годишна давност.

Чл. 206. Наследниците, които са се отрекли да приемат едно наследство, могат до просрочването, пак да го приемат стига то да не е било до тогаз прието от други наследници. В този случай, обаче, уважават се правата, придобити от трети лица било по давност, било чрез актове, правилно извършени с попечителя на незаетото наследство.

Чл. 207. Обаче, ако наследникът по завещание или по закона се призове от лице, което има иск срещу наследството, пред съда за да обяви: желае ли да приеме наследството или се отрича от него, то съдебната власт назначава срок за това обявяване. Ако обявлението не се направи в определения от съда срок, наследникът се счита, че се е отрекъл от него.

Чл. 208. Никой не може дори чрез брачен договор да се отрича от наследството на един жив човек, нито да отчуждава случайните права, които може да има върху това наследство.

Чл. 209. Наследниците, които биха прикрили неща от едно наследство, губят правото да се отричат от него; те остават като наследници, които са приели наследството направо, без да се гледа на отричането им и без да могат да искат някакъв дял от прикритите предмети.

Чл. 210. Заявлението на един наследник, че той желае да вземе това качество само по опис, трябва да се направи в съда, в окръга на който наследството се е открило, и това заявление се забелязва в книгата, която е назначена за записване отричанията от наследствата.

Чл. 211. Наследникът има право да приеме наследството по опис, без да се вземе във внимание запрещението на завещателя за това.

Чл. 212. За да има сила това заявление, трябва да има направен опис по-напред или по-после според правилата наредени от законите за съдопроизводството и в сроковете, които са по-долу определени.

Чл. 213. Ако някои от наследниците пожелаят да приемат наследството направо, а други - по опис, то наследството се приема по опис.

За това стига заявлението на едного от наследниците.

Чл. 214. Наследникът, който действително владее наследството, длъжен е да направи опис в течение на три месеци от деня на отварянето наследството или от деня, когато са получени сведения за отварянето в негова полза наследство. Ако в течение на този срок той е захванал да съставлява опис на имуществото, но не е можал да го свърши, то той може да поиска от съда, в окръга на който се е отворило наследството, нов срок, който не трябва да бъде по-голям от три месеци, освен при особени важни обстоятелства, които изискват по-голям срок.

Чл. 215. Ако наследникът не е захванал да прави опис в течение на тритех месеци, или не го е свършил в този срок, или в течението на продължения съгласно горния член, той се счита, че е приел наследството направо.

Чл. 216. След съставянето на описа, наследникът, който още не е направил заявление, според чл. 210, се ползва от четиридесетдневен срок от деня, когато свърши описа, за да размисли: да приеме ли наследството или да се отрече от него; ако до изтичането на този срок, той се не произнесе, счита се, че го е приел направо.

Чл. 217. За наследник, който не владее в действителност наследството и не се е бъркал в делата му, но който е призован пред съда, като ответник по наследството, сроковете, за съставяне опис и за размислюване върху приемане наследството, се изчисляват от деня, който е назначен за тази цел от съда.

Ако той не е призован пред съда като ответник, то той има право да направи опис в течение на всичкото време, догдето трае давността за отричането от наследството.

Чл. 218. Догдето траят сроковете за правене опис и за размишление, наследникът не може да бъде принуден да вземе това качество, и не може да бъде добито срещу него съдебно осъждане.

Чл. 219. Ако в наследството има предмети, които не могат да се запазят или за запазване на които ще трябват големи разноски, то наследникът може, н течение на горните срокове, да изиска разрешение за продаването им по начин, определен от съда. Тази продажба не влече подире си предположение за приемане наследството.

Чл. 220. Ако наследникът се отрече от наследството по-рано от горепоменатите срокове или отсрочки, то законнонаправените от него разноски до отричането остават в тежест на наследството.

Чл. 221. Наследникът, който е бил осъден за прикриване или който е пропуснал съзнателно и недобросъвестно да тури в описа неща от наследството, лишава се от изгодите, които дава приемането наследството по опис.

Чл. 222. Законните изгоди от приемане наследството по опис са следващите:

1) наследникът не е длъжен да плаща дълговете и заветите на наследството, освен до размер на стойността на имотите, които е получил; даже може да снеме от себе си тежестта за плащането на дълговете като изостави имотите на наследството върху заемодавците и върху заветниците;

2) наследникът не длъжен да смесва своите лични имоти с имотите на наследството и си спазва против последното правото да иска плащането на своите вземания.

Чл. 223. Наследникът по опис е натоварен да управлява имотите на наследството и е длъжен да даде сметка за своето управление на заемодавците и заветниците.

От личните му имоти не може да се изисква, освен след като е бил накаран да представи своята сметка и след като не е изпълнил това си задължение. След очистването на сметката, не може да се изисква от личните му имоти, освен само до размера на сумите, които той дължи.

Чл. 224. Наследникът по опис не е отговорен, освен за важните погрешки в управлението, с което е натоварен.

Чл. 225. Кредиторите и заветниците могат да назначат на наследника срок да даде сметка.

Чл. 226. Наследникът, на когото се пада законна част, макар и да не е приел наследството по опис, може да иска намаление на даренията и заветите, които са направени на неговите сънаследници.

Чл. 227. Наследникът губи изгодите от приемането по опис, ако продаде недвижимото наследствено имущество без разрешението на съдебната власт или не по установените в гражданското съдопроизводство правила, по-рано от 5 години, от когато направи заявление за приемане наследството по опис. След изтичането на този срок, той може да продава недвижимите имущества и без формалности.

Чл. 228. Наследникът губи тъй също изгодите от приемането по опис, ако продаде наследствените движими имущества без разрешение на съдебната власт и без спазването на установените в гражданското съдопроизводство правила, по-рано от три години, от когато направи изявление за приемане наследството по опис. След изтичането на този срок, той може да продава движимите имущества и без формалности.

Чл. 229. Наследникът по опис е задължен, ако заемодавците или други заинтересувани лица изискат това, да даде потребното поръчителство за стойността на движимия имот, който е внесен в опис, за доходите на недвижимите имоти и за цената на частта от ипотекираните недвижими имоти, която би останало след удовлетвореното по ипотекарните заемодавци.

Ако не даде той това поръчителство, съдът взема потребните мерки за обезпечение на заинтересуваните лица.

Чл. 230. Ако срещу наследника по опис са предявени искания от страна на кредиторите или други заинтересувани лица, то той не може да плаща освен по ред и начин нареден от съда.

Ако такива искания не са заявени, той плаща на заемодавците и на заветниците постепенно според реда на явяването им.

Чл. 231. Заемодавците, които не са заявили своевременно своите искания и са се явили след очистването на всичките наследствени сметки и след плащането на всичките други кредитори или заветници, могат да предявят обратно искане против заветниците.

Този иск се просрочва до три години, като се брои от деня на последното изплащане.

Чл. 232. Разноските за запечатване, за съставяне опис и сметка са в тежест на наследството.

Чл. 233. Когато наследниците на едно наследство не са известни или наследниците по завещание и по закона са се отрекли от него, то наследството се счита незаето и се назначава попечител, за да пази и управлява наследственното имущество.

Чл. 234. Околийският съдия, в околията на когото наследството се е отворило, назначава попечител, по искане на заинтересуваните лица, по служебен дълг или по предложение на прокурора.

Назначението на попечител се обнародва в "Държавен вестник".

Чл. 235. Попечителят по едно незаето наследство е длъжен преди всичко да му направи подробен опис; той защищава правата му, предявява исковете му; отговаря на предявените против него искания; той го управлява под задължение да внася парите, които се нахождат в него, както и парите, които, произхождат от цената на продадените движими и недвижими имоти в Българската народна банка; той е задължен да даде сметка, комуто трябва.

Попечителю се дава възнаграждение по определение на околийския съдия.

Чл. 236. Разпорежданията на § 3 от настоящия отдел за правилата на описа, за начина на управлението и за сметките, които дава на наследника по опис, са еднакво задължителни за попечителите на незаето наследство.

Чл. 237. Никой не може да се принуждава да стои неделен; делбата може всякога да се поиска, макар и да има противни запрещения и условия от завещателя.

Чл. 238. Делбата може да се поиска дори, когато един от сънаследниците би се ползвал отделно с част от имотите на наследството, ако само не е доказано, че делбата е станала, или че владението е покрито с давност.

Чл. 239. Ако сънаследниците не се разделят доброволно то се пазят долните правила.

Чл. 240. Всякой от сънаследниците може да иска своя дял в натура от движимите и недвижимите имоти на наследството; но ако има заемодавци, които са наложили запор върху движимото имущество или заявили искане върху него, или ако повечето от сънаследниците нахождат продажбата необходима за изравнение на дълговете и тежестите на наследството, движимите имоти се продават на публичен търг.

(Изм. - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Низходящите от мъжки пол, всички или някои от тях, могат да задържат за себе си дяловете на своите сънаследници от женски пол, които вече са омъжени, върху непокритите имоти, като заплатят стойността на тия дялове по оценение.

(Нова - ДВ, бр. 29 от 1896 г.) Оценението се прави или по доброволно съгласие или от едно вещо лице, избрано от интересуващите се наследници, а в случай на несъгласие върху избора, вещото лице, по молба на някого от интересуващите се, се назначава от надлежното съдилище.

Чл. 241. Ако недвижимите имоти не могат да се делят удобно, трябва да се продадат на публичен търг.

(Нова - ДВ, бр. 29 от 1896 г.) Всякой от наследниците може да вземе участие в търга като наддавач.

Чл. 242. След оценението и продажбата, ако такава е станала, на движимите и недвижимите имоти, съдът пристъпва към сметките, които съделителите могат да си дължат към образуването на обща маса, към съставянето на дяловете, към определението що и какво ще са длъжни да си повърнат между си съделителите.

(Нова - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Пълнолетните низходящи, които, при живота на наследодателя, са спомогнали за увеличение на стопанството, което са повикани да наследят, със свои средства или със своя труд, като са работили задружно с наследодателя, могат, ако не са били възнаградени от последния по друг начин, при делбата да искат да се пресметне това увеличение в тяхна полза, стига само да не са се отказали писмено от това си право.

(Нова - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) Това право може да се упражнява само срещу пълнолетните сънаследници, които при живота на наследодателя, са се отделили от домакинството.

Чл. 243. Всякой сънаследник привнася в масата, според правилата, които по-долу са определени, даровете, които му са били дадени и сумите, които той дължи.

Чл. 244. Ако привнасянето не е направено в натура, сънаследниците, които имат върху него право, вземат равна част от масата на наследството.

Тия вземания, стават колкото е възможно, в предмети от същото естество и качество, каквито са предметите непривнесени в натура.

Чл. 245. След тия вземания, пристъпва се към съставянето, от това що остава в масата, толкова равни дялове, колкото има наследници-съделители, или колена-съделители.

Чл. 246. В съставянето на наследствените дялове трябва да се избягва колкото се може, дробенето на целите участъци земи в ущърб на работенето им, и да се гледа да се тури във всякой дял, ако се може, същото количество движими и недвижими имоти, давания или вземания от еднакво естество и стойност.

(Нова - ДВ, бр. 29 от 1896 г.) При съставянето на дяловете не се допуска да се делят нивите на части по-малки от три декари - ливадите на части по-малки от два декара, а гюловете и лозята на части по-малки от един декар.

Чл. 247. Неравенството на дяловете в натура се възмездява с пари.

Чл. 248. Дяловете се правят от едного от сънаследниците, ако те могат да се съгласят върху избора му, и ако този, когото изберат, приема поръчката; в противен случай дяловете се правят от едно вещо лице, което се назначава от съда; за дяловете после се хвърля жребие.

Но, ако на наследниците се падат неравни части, то съдът решава, трябва ли за дяловете да се хвърля жребие или да се разпределят дяловете по цяло или по части.

Чл. 249. Преди да се пристъпи към хвърлянето жребие върху дяловете, всякой съделител има право да прави заявления против тяхното съставяне.

Чл. 250. Правилата, определени за делението на масата, за разделяне, се съблюдават еднакво в подразделянето, което има да се прави между колената-съделители.

Чл. 251. Децата или низходящите, които получават наследство, макар по опис, заедно със своите братя, сестри или техните низходящи, длъжни са да привнесат (възвърнат) на своите сънаследници всичко, което са получили от умрелия като дар, както непосредствено, тъй и посредствено, с изключение на случая, когато дарителят е направил друго по този предмет разпореждане.

Чл. 252. В случай, дори когато дарът е бил направен с освобождение от привнасяне, детето или низходящият може да го задържи само до размера на разполагаемата част; излишекът се привнася.

Чл. 253. Наследник, който се отрече от наследството, може да задържи дара или да иска направения нему завет, до размера на разполагаемата част; но той няма право да задържи или получи нещо в качество на законна част от наследството (чл. 200).

Чл. 254. Дарът, направен на низходящия роднина, на тогова, който има право да наследва във времето на отварянето на наследството, се брои всякога, че е направен с освобождение от привнасяне; възходящият, който наследва дарителя, не е длъжен да го привнася.

Чл. 255. Също така низходящият, който по свое право наследва дарителя, не привнася дара, направен на неговия възходящи, дори когато би приел наследството на последния; но, ако наследва по право на представление, той е длъжен да привнесе всичко, което било дадено на възходящия му, дори в случая, когато той би се отрекъл от неговото наследство.

Чл. 256. Дарът, направен на съпруга на низходящия счита се направен с освобождение от привнасяне.

Ако дарът е направен съвместно на двамата съпрузи, от които единият е низходящ на дарителя, то само частта на последния се привнася в масата.

Чл. 257. Привнася се в масата всичко, което умрелият е изхарчил за чеиз и което е дал като зестра.

Привнася се тъй също всичко, което е изхарчено за настаняване на децата и за изплащане на техните дългове.

(Нова - ДВ, бр. 29 от 1906 г.) В селата наследниците от женски пол не привнасят това, което са получили като чеиз при оженването им.

Чл. 258. Всичко, което е оставено по завещание, не се привнася, освен ако има противно за това разпореждане и освен случая по чл. 278.

Чл. 259. Разноските за прехрана, за поддръжка, за образование, за изучаване занаят, за сватби и подаръци, според обичая, не трябва да бъдат привнесени.

Чл. 260. Тъй също не се привнасят и ползите, които наследникът е можал да извлече от договорите, направени с умрелия ако тия договори не са представлявали някоя косвена полза, когато са били направени.

Чл. 261. Също не се привнасят печалбите от дружество, съставено без измама между починалия и един от неговите наследници, ако условията на дружеството са били определени чрез един засвидетелстван от нотариуса акт.

Чл. 262. Недвижимият имот, който е загинал случайно и без погрешка на надарения, не се привнася.

Чл. 263. Плодовете и доходите от неща, които се привнасят, дължат се само от деня на отварянето на наследството.

Чл. 264. Привнасянето се дължи само от низходящия сънаследник на неговия сънаследник, съгласно с чл. 251. То не се дължи нито на другите наследници, нито на заветниците, нито на заемодавците на наследството, освен, ако има противни за това разпореждания от дарителя или завещателя и освен установеното в чл. 278.

Вследствие на това, надареният или заветникът на разполагаемата част, който в същото време е и наследник с право на законна част, може да иска привнасянето в такъв размер, какъвто е потребен за попълнение на неговата законна част, но никога не и в размер за попълнение разполагаемата част.

Чл. 265. Привнасянето се прави по желание на привносителя, или в натура или се прихваща цената на предмета върху дела му.

Чл. 266. Привнасянето може да бъде искано в натура относително недвижимите имоти, всеки път, когато дареният недвижим имот не отчужден от надарения и когато няма в наследството недвижими имоти от същото естество, стойност и качество, от които могат да се направят дяловете приблизително равни за другите наследници.

Чл. 267. Привнасянето става чрез прихващане, когато надарения е отчуждил или ипотекирал недвижимия имот.

Чл. 268. Привнасянето чрез прихващане на дела става, като се има предвид стойността на недвижимия имот във времето на отварянето на наследството.

Чл. 269. Във всичките случаи, в полза на надарения се прихващат разноските, направени за подобрение на имуществото, като се има предвид това, с което стойността му се е уголемила по времето на отварянето наследството.

Чл. 270. Трябва също да се смятат в полза на надарения необходимите разноски, които е той направил за съхранението на нещото, ако и да не са го подобрили.

Чл. 271. Надареният от своя страна трябва да дава сметка за развалите и повредите, които са намалили стойността на недвижимия имот, по негова причина, или по негова грешка и немарливост.

Чл. 272. В случай, когато недвижимият имот е отчужден от надарения, подобренията или развалите, направени от приобретателя, трябва да се прихващат съобразно с трите предидущи членове.

Чл. 273. Когато привнасянето се прави в натура, имотите се присъединяват към масата на наследството свободни и очистени от всички тежести, създадени от надарения.

Чл. 274. Ако дарът, направен на един низходящ наследник с освобождение от привнасяне, е недвижим имот и превишава разполагаемата част, то надареният е длъжен да привнесе имота в натура или да го удържи цял, съгласно правилото, установено в чл. 111.

Чл. 275. Сънаследникът, който прави привнасяне на недвижим имот в натура, може да задържи владението му до действителното изплащане на сумите, които му се дължат за разноски или подобрение.

Чл. 276. Привнасянето на движим имот се прави само с прихващане. То се прави според стойността на движимия имот във времето на дарението и според оценочния опис - приложен при акта за дарението; а ако няма такъв опис, според оценение от вещи лица с истинската цена.

Чл. 277. Привнасянето на подарени пари се прави с прихващане от парите, които се намират в наследството.

В случай че не достигат, надареният може вместо да привнесе пари, да изостави, в размер на дължимото, от движимия имот; а ако няма движим имот, от недвижимите имоти на наследството.

Чл. 278. Независимо от установените в чл. чл. 258 и 264 правила, ако надареният или заветникът, който има право на законна част, иска намаляването на даренията, направени на един надарен, на един от неговите сънаследници, или на един заветник, макар и нероднина, като превишаващи разполагаемата част, той е длъжен да прихване в своята законна част направените нему дарове и завети, ако само той не е бил освободен изрично от привнасяне.

Обаче, това освобождаване няма сила, ако има дарове по-рано направени.

Всяко друго дарение, което, според гореизложените правила се освобождава от привнасяне, освобождава се тъй също и от прихващане.

Чл. 279. Сънаследниците участват в изплащането на наследствените дългове и тежести съразмерно с дяловете си, които получават в качеството си на наследници, освен ако има завещание, което да предвижда това изплащане другояче.

Чл. 280. Наследниците са длъжни да плащат наследствените дългове и други лични повинности съразмерно със своите дялове, а ипотечните дългове, за цялото имущество със запазване правото за обратно искане, ако стане за него нужда, против наследниците, съразмерно с частта, за която трябва да плащат.

Чл. 281. Сънаследникът, който в силата на ипотеката е заплатил един общ дълг повече от това, което му се пада да заплати, има право за обратно искане срещу другите сънаследници само за частта, за която всеки от тях е длъжен да отговаря лично, макар сънаследника, който е заплатил дълга, и да е застъпил правата на кредиторите. Освен това, сънаследникът си запазва правото да иска изплащането на своята лична претенция, както всеки други кредитор, след като спадне частта, за която той отговаря, като сънаследник.

Чл. 282. В случай на несъстоятелност на едного от сънаследниците, неговата част от ипотечния дълг се разхвърля върху всичките други съразмерно.

Чл. 283. Изпълнителните листове против починалия са също изпълнителни против наследника лично; обаче заемодавците не могат да искат изпълнението им, освен осем дни, след предявяването на тия лично или в местожителството на наследника.

Чл. 284. Заемодавците на наследственото имущество и заветниците могат да искат във всеки случай отделяването на имоти на починалия от имота на наследника.

Чл. 285. Целта на отделяването е да се удовлетворят от имуществата на умрелия неговите кредитори и заветници, които са го искали предпочтително пред кредиторите на наследника.

Чл. 286. Правото, предвидено в чл. 284, не може да се упражни, когато има подновяване във вземането против починалия, чрез приемането наследника за длъжник.

Чл. 287. Правото, предвидено в чл. 284, се просрочва в течение на три месеци от деня на отваряне наследството.

Чл. 288. Макар наследството да е прието по опис, заемодавците на умрелия и заветниците, които искат да се възползват от правото на отделяне, длъжни са да се съобразяват с установените за него формалности.

Чл. 289. Искането за отделянето се предявява в съда.

Чл. 290. От отделянето се ползват само тези заемодавци, които са го искали.

Чл. 291. Заемодавците на един съделител, за да не би делбата да бъде направена с ущърб, за техните права, могат да заявят пред съда, щото да се не пристъпи към нея без тяхно присъствие; те имат право да се намесят в нея на свои разноски, но те не могат да възразят пред съда против една свършена делба, освен ако е било пристъпено към нея без тях, въпреки съпротивлението, което те са направили.

Чл. 292. Всеки сънаследник се брои, като да е наследил самичък и непосредствено всичките имоти, които съставят неговия дял или му са се паднали, чрез разпродажба, и като да не е имал никога правото на собственост върху другите имоти на наследството.

Чл. 293. Сънаследниците остават взаимно поръчители един спрямо друг за нарушенията и отнемане по съд имуществата по причина, предшестваща дялбата.

Поръчителството не се дължи, ако станалото отнемане на имуществата е било изключено с някое особено и изрично условие в акта на делбата.

Поръчителството престава, когато сънаследникът по своя грешка претърпи отнемането на някое имущество.

Чл. 294. Всякой от сънаследниците лично е задължен съразмерно с неговата наследствена част, да възнагради своя сънаследник за загубата, която му е причинило отнемането на някое имущество. Ако един от сънаследниците е несъстоятелен, частта, за която е той задължен, трябва да бъде също разхвърляна между поръчителствувания и всички състоятелни сънаследници.

Чл. 295. Делбите могат да бъдат унищожени по причина на насилие или измама. Може да стане също унищожение, когато един от сънаследниците докаже, че при делбата е била направена невярна сметка, която му е нанесла повреда повече от четвъртината. Простото изпускане на един предмет от наследството не дава право на иск за унищожение, но само за допълнението му.

Чл. 296. Когато един или няколко от сънаследниците продадат, без измама своите наследствени права на едного от сънаследниците на негов страх и риск, то не се допуска иск за унищожение на тая продажба.

Чл. 297. За да се определи, има ли повреда, предметите се оценяват според тяхното състояние и стойност, във времето на дялбата.

Чл. 298. Ответникът по иска за унищожение може да го прекрати и да възпре една нова делба, като предложи и достави на ищеца допълнението на неговата наследствена част, било в пари, било в натура.

Чл. 299. Сънаследник, който е отчуждил своя дял в цялост или една част, не може вече да предявява иск за унищожение по причина на измама или насилие, ако отчуждението, което е направил е станало след като измамата му е станала известна, или след преставането на насилието.

Чл. 300. Родителите и другите възходящи могат да разделят имотите си помежду чада и низходящи като влиза в тая делба неразполагаемата част.

Чл. 301. Тия делби могат да бъдат направени чрез актове приживе или чрез завещания, като се съблюдават формалностите, условията и правилата, предписани за даренията и за завещанията.

Делбата, направена чрез преживян акт, може да става само за имоти, които дарителят притежава.

Чл. 302. Ако всичките имоти, които възходящият остава в деня на своята смърт, не са били поделени, ония от тия имоти, които не са били поделени, се делят съгласно със закона.

Чл. 303. Ако делбата не е направена между всичките чада, които съществуват във време на смъртта, и низходящите на ония, които са починали по-напред, делбата е недействителна в цялост за всички. Може да се предизвика нова делба в законната форма, било от чадата или низходящите, които не са взели никакъв дял, било дори от ония, между които делбата е била направена.

Чл. 304. Делбата, направена от възходящия, може да бъде оспорвана, ако от делбата или от други, направени от възходящия разпореждания, излезе, че някой, между които е разделен имота, е увреден в законната си част. Ако делбата е направена с преживян акт, то тя може тъй също да се оспорва, ако някой е увреден с повече от една четвърт, съгласно с правилото в чл. 295.

Чл. 305. Чедото, което по една от причините, изказани в предидущия член, оспорва делбата, направена от възходящия, трябва да внесе предварително една сума срещу разноските за оценението, което има да стане, и ако искът се отхвърли с окончателно съдебно решение, разноските остават на негова сметка, а тъй също и разноските по производството на делото.

Чл. 306. Дарението е договор, чрез който дарителят отстъпва веднага и безвъзвратно дадено нещо за в полза на надарения, който го приема.

Чл. 307. Счита се за дарение тъй също и дарът, направен в полза на друго лице от признателност, от уважение заслугите на надареното лице, или като едно определено възнаграждение или като едно отстъпване, което налага на надарения някои длъжности.

Чл. 308. Не могат да дарят: 1) този който няма право да прави завещание (чл. 48); 2) тези, които са под попечителство, от деня, когато е поискано попечителството и непълнолетните от осемнадесет години нагоре, макар и да са освободени от настойничество.

Чл. 309. Не могат да получават дар, даже чрез подставено лице, неспособните да получават по завещание в случаите и реда, определени в главата за наследството по завещание (чл. 49).

Чл. 310. Всяко дарение, направено в полза на неспособно да получава лице, е недействително, макар то да е направено под вид на възмезден договор.

Чл. 311. Всеки акт за дарение на недвижими имоти трябва да се извършва от нотариуса по установения ред за извършване крепостните актове, под страх на недействителност.

Всеки акт за дарение движими имоти може да стане пред нотариуса по установените форми или чрез непосредствено предаване на вещите.

Чл. 312. Дарението става задължително за дарители и произвежда своето действие само от деня, в който то е било прието изрично.

Чл. 313. Ако надареният е пълнолетен, приемането трябва да стане от него, или в негово име от лицето, което е упълномощено от него да приеме направеното дарение или упълномощено да приеме въобще даренията които би му се направили.

Чл. 314. Дарът, направен на един непълнолетен, или на един пълнолетен, който се намира под настойничество, се приема от преживелия родител или от настойникът.

Дарението, направено на бъдещи деца на едно определено лице, може да се приеме от родителите.

Непълнолетният, който е свободен от настойничество, и пълнолетният, който е под попечителство, приема даровете, със съгласието на попечителя.

Чл. 315. Даренията, направени за в полза на юридически лица, приемат се от управителите на тия лица съгласно с чл. 190.

Чл. 316. Ако приемането на дара не е станало по установените в горните членове правила, то недействителността на дарението може да се заяви даже от самия дарител, от неговите наследници, и от лица, които са застъпили техните права.

Чл. 317. Правилно приетия дар е задължителен за двете страни и правото на собствеността на подарения предмет преминава върху надарения, без да има нужда от друго предаване.

Даренията, направени предвид на определено бъдещо съпружество, било от съпрузите във взаимна полза, било от други лица в полза на съпрузите или на техните бъдещи деца, не могат да се оспорват по причина, че не са приети.

Но дарението е недействително, ако не е станал бракът.

Чл. 318. Непълнолетните и запретените не могат да се възстановяват в правото си на приемане по причина, че последното не било направено от бившите им настойници, но те могат да се тъжат против тия си настойници, ако такъв иск би си имал мястото.

Възстановлението не става дори в случая, когато речените настойници биха се оказали несъстоятелни.

Чл. 319. Дарението може да обема в себе си само предметите, които дарителят притежава във време на дарението; ако то заключава съдещи имоти, ще се счита недействително по отношение към тях.

Чл. 320. Всяко дарение, направено под условия невъзможни, противозаконни или противонравствени, е недействително.

Чл. 321. Всяко дарение, направено под условие, на които изпълнението зависи изключително от волята на дарителя, е недействително.

Чл. 322. Дарението е тъй също недействително, ако е направено под условие да се изплатят други дългове или тяжести, освен ония, които са съществували във време на дарението, или които са определени, било в акта на дарението, било в описа, който би трябвало да се приложи към него.

Чл. 323. Всяко дарение на движими имоти, извършвано чрез писмен акт, трябва да съдържа и един оценителен опис, подписан от дарителя и надарения, или от ония, които приемат дарението вместо него.

Чл. 324. Дарителят може да си запази правото да вземе назад дарените предмети, било в случай че само надареният умре преди него, било в случай че както надареният, тъй и низходящите му умрат преди него.

Това право може да се запази само за в полза на дарителя.

Чл. 325. Следствието на правото за вземане назад дарените предмети е, че то унищожава всичките отчуждения на тия предмети и ги възвръща на дарителя свободни от всички тежести и ипотеки.

Чл. 326. Дарението може да се отмени само по причина на неизпълнение на условията, под което то е било направено, или по причина на непризнателност, или най-после по причина на добиване чеда.

Чл. 327. В случай на отменение, по причина на неизпълнение условия, имотите се повръщат на дарителя свободни от всякакви тежести и ипотеки, произходящи от надарения, и дарителят ще има против третите лица, владеещи дарените недвижими имоти, всичките права, които би имал и срещу надарения.

Чл. 328. Дарението може да се отмени за непризнателност само в следващите случаи:

1) ако надареният е посегнал на живота на дарителя;

2) ако надареният е осъден за други престъпления и за важни оскърбления против него, и

3) ако му отказва прехрана.

Чл. 329. Отменението на неизпълнение условия или за непризнателност става всякога чрез съд.

Чл. 330. Просбата за отменение дарението, по причина на непризнателност, трябва да се подаде в течение на една година, като се брои от деня на престъплението, приписвано от дарителя на надарения, или от деня, в който престъплението е могло да стане известно на дарителя.

Това отменение не може да се иска от дарителя против наследниците на надарения, нито от наследниците на дарителя против надарения, освен ако в последния случай искът е бил предявен от дарителя, или той е умрял в продължение на годината след престъплението.

Чл. 331. Отменението на дарението, по причина на непризнателност или по причина, че са се родили деца, не може да бъде в ущърб нито на отчужденията, направени от надарения, нито на ипотеките и другите тежести, с които той е обложил дарения имот, ако те са станали преди завеждането иск за отменение.

Чл. 332. В случай на отменение, надареният се осъжда да върне стойността на отчуждените предмети, която са имали по време на искането, и плодовете, като се смята от деня на това искане.

Чл. 333. Дарението, направено от лице, което във време на дарението не е имало деца или законни низходящи, може да се отмени, по причина че на дарителя се роди, даже подир смъртта му, законен потомък, ако последният е роден жив или способен да живее, или по причина че дарителят е узаконил едно свое незаконородено дете, чрез последващ брак, ако това дете е родено подир дарението.

Чл. 334. Отменението на дарението става, дори и когато детето на дарителя или дарителката е било заченато във време на дарението.

Чл. 335. Дарението може да се отмени дори и тогаз, когато надареният е влязъл във владение на дарените имоти и е бил оставен от дарителя да продължава да ги владее и след раждането на детето, без обаче, да бъде надареният длъжен да върне плодовете, които е събрал, от каквото естество и да са те, с изключение на случая, когато раждането на детето или неговото узаконяване чрез последващ брак му е било предявено с формален акт; тогава той ги плаща от деня на предявяването иска и то без да се гледа, че искането за влизане във владение на дарените имоти е било направено след това предявяване.

Чл. 336. Всяко условие или договор, чрез което дарителят се е отказал от правото за отменение на дарението, по причина на раждане чедо, брои се като недействително.

Чл. 337. Искът за отменение на дарението, по причина че се е родило чедо на дарителя, може да бъде предявен само в продължение на петях години, които следват подир деня на раждането на най-подирното чедо на дарителя. При това, дарителят не може да предяви речения иск после смъртта на чедата си или на техните низходящи.

Чл. 338. Всякакъв род дарение, направено по каквато и да е причина и в полза на каквото и да е лице, се намалява, ако, като умре дарителят, излезе, че дарението надминава разполагаемата част.

Установените в чл. чл. 95 и 106 и други последващи за намаляването завещателните разпореждания се прилагат и за намалението на даренията.

Чл. 339. Само наследниците, които имат право на законна част, техните наследници или встъпващите в техните права, имат право да искат намаление на дарението.

Те не могат да се отрекат от това право, през живота на дарителя, ни с изрично за това обявление, нито пък да изявят съгласие за дарение.

Дароприемателите, заветниците и кредиторите на умрелия не могат да искат намалението на дарението.

Чл. 340. Намалението става само след като се разподелят всичките имущества по завещание.

Ако това намаление се допуска, то се захваща от последното дарение и се възлиза последователно към предидущите по старшинство.

Чл. 341. Надареният е длъжен да върне доходите от тази част, която надминава разполагаемата част, от деня на смъртта на дарителя, ако искането е заявено в течение на една година, а в противен случай, от деня, когато е заявено това искане.

Чл. 342. Недвижимите имоти, които се връщат по причина на намаление дарението, трябва да са свободни от всякакви задължения и ипотеки, направени от надарения.

Чл. 343. Искът за намаляване дарението или за повръщане подареното имущество може да се предяви от наследниците против трети лица, държатели на недвижимия имот, който е част от дарението и отчужден от надарения. Той се предявява по същия начин и по същия ред, по който искът би се предявил против самите надарени, и след като се узнае имуществото им. Този иск трябва да се предяви повреда на отчужденията, като се почне от най-последното отчуждение.

Особени разпореждания

Чл. 344. (Отм. - ДВ, бр. 156 от 1938 г.)

Чл. 345. Настоящият закон отменява всичките досега съществуващи закони и наредби по наследство.